"Германия и еврейският въпрос" от доктор Фридрих

Защо се наложиха ограничителните
мерки спрямо евреите

от
доктор Фридрих – Карл Вийбе
Деректор на Института за проучване
на еврейския въпрос в Берлин

„Аз бях евреин преди да бъда американец. През целия си живот, вече 64 години, аз съм американец обаче аз бях евреин още преди 4000 години".

(Раби Визе, в една своя реч в Кливланд през м. юни 1938 год.)

От деня, когато националсоциалистическата партия пое управлението в Германия и се залови с разглеждането и разрешението на еврейския проблем в Райха, общественото мнение в света започна да се занимава все повече и повече с еврейския въпрос. При това, държането на Германия беше често пъти предмет на упреци и на осъждане, като се твърдеше, че антисемитизмът бил нещо, което произлизало единствено от Германия, тъй да се каже, едно националсоциалистическо откритие. Тези чуждестранни критици не могат да не признаят, че еврейският въпрос не засяга само Германия, но че той е причинил по-скоро сериозни грижи и на държавниците на редица други страни и извика въвеждането на открити, явни противоеврейски мерки. Доколко това може да се смята като последица от примера на Германия, е друг въпрос, върху който няма да се спираме в началото на настоящото ни проучване. Факт е, обаче, че еврейският въпрос понастоящем е станал напълно актуален и се намира в една остра, решителна фаза. Едва ли има някоя държава, която би могла да каже, че не е заставена, било пряко, било косвено, да участвува при разрешението на този въпрос.

Ето защо е нужно да се проследи основно развитието на този въпрос, особено когато стане дума за държането на Германия спрямо еврейският проблем, още повече, че се засяга същевременно една злободневна тема из днешния международен политически живот.

Погрешно е да се мисли, какво еврейският въпрос бил възникнал едва през последните години, както е погрешно да се смята, че той е едно явление само на нашата модерна епоха, т. е. на най-новото време. Той не е откритие на националсоциализма, нито пък рожба на подбуденото от расови съображения антисемитско движение, появило се към края на миналия век. Ако на националсоциализма може да се припише въобще никаква инициатива в това отношение, то тя не може да бъде друга, освен тази, че националсоциализмът повдигна пръв този въпрос, като застана на становището, че той вижда пред себе си, чисто и просто, логическите последици на един исторически факт, с които, следователно, има да се справи. В основата на действията на Германия лежи един 2000 годишен исторически опит от западноевропейски характер, който, обаче, докара Германия, особено през последните десетилетия, до една тежка политическа криза.

Наистина, еврейският въпрос датира от около две хилядолетия. А строго погледнато, той датира от още по-отдавна, т. е. от тогава, откогато започва историята на еврейството. За еврейски въпрос може да се говори навсякъде по света, където еврейството се явява като едно народно-расово малцинство сред един установен в съответната територия народ.

Този исторически факт, който може да се проследи и констатира през всички епохи, се признава даже и от самите евреи. В тъй наречения „Еврейски лексикон", настолна книга на германските евреи, излязла още преди поемането на властта от националсоциалистите, се подчертава историческата „вечност" на еврейския въпросът с следните думи (том 3-и, пасаж 421):

„Еврейският въпрос е толкова стар, колкото и това съвместно съществуване на характерно отличаващия се още в историята еврейския народ от всички други народи".

Обстоятелството, какво еврейството в същност никога не е намерило една своя окончателна роднина и едно установено пространство за политическото си и национално съществуване, би могло да се назове като едно еднократно и в основата си просто необяснимо историческо явление.

Странно е, от друга страна, и явлението, че еврейството не е могло да бъде претопено в никоя от многобройните страни, които са дали подслон на разпръснатите по цел свет потомци на Израила.

Тази странна съдба на еврейството отбелязва в своя път, при това, много завои. Имаше моменти, когато еврейският въпрос изглеждаше, че не съществува, понеже тези чужди гости даваха вид, че са се приспособили напълно и са заличили следите си. През тези златни дни от историята на еврейството изглеждаше, че за еврейски въпрос повече не можеше да се говори, т. е., че такъв вече не съществуваше. Но след това той се появи с всичката си дълбочина наново. Привидното състояние на мир и щастие изчезна, и след годините, които обхващат това развитие, евреите се раздвижиха наново.

Първите гонения на евреи се срещат в най-древната история на Палестина. Така например, към 700 години преди Христа асирийският цар Сарукип, а след него, към 586 г. пр. Хр., вавилонският цар Небукаднезар са принуждавали евреите да напускат земите им. Непосредствено след преследването на евреите в Александрия се е появил еврейският въпрос, под една форма, наподобяваща днешната, а особено след разрушаването на Ерусалим (към 70 год. сл. Хр.) от римляните. Епохата на кръстоносните походи и гоненията на евреи в Англия през време на царуването на Едуард I (към 1290 год.), както и в Испания (в 1492 год,), представляват следващите епохи на непрестанното преселване на еврейството. През всяко едно столетие на историята се срещат гонения на еврейството. Едва ли има държава от стара Европа, която да не се е виждала принудена да вземе мерки срещу еврейските погроми.

С исторически данни може да се докаже, че народите през всички тези епохи са считали евреите за чужд елемент и че те не са се различавали от тях само в религиозно отношение. Гостоприемство им е било оказвано само благодарение на специални законоположения. Интересно е да се спомене, че навсякъде, където управлението е бивало слабо и финансово зле, ограниченията спрямо евреите са били най-рано премахвани и замествани със специални привилегии. Тъй, например, извънредно големият брой на евреите в Източна Европа, която минава за огнище на еврейството, се дължи до известна степен на лошото политическо положение, в което се е намирало предишното царство Полша през време ни цели столетия.

С настъпването, обаче, на тъй наречената „модерна епоха" изглеждаше, че настъпва и една епоха на окончателно затвърдяване на еврейското движение. Смяташе се, че новият мироглед с всеобщото разтръбяване за даване „права на човека" щеше да разреши еврейския въпрос в рамките на своите идеали. През тази епоха евреите се смятаха за изповядващи една религия, която срещаше същото равноправие, както и другите религии. Отведнъж те престанаха да бъдат повече чужд елемент и натрапени инородци. Всички различия между тях и населението на страните, в които те са се настанили, бяха премахнати след френската революция през 1789 год., макар и в началото само по принцип. С развитието на законодателните положения и на обществения строй тези различия изчезнаха постепенно и на практика.

Деветнадесетото столетие се намираше напълно под знака на това еманципиране и асимилиране на еврейството. Обществената мисъл на тази епоха смиташе сериозно да разреши еврейския въпрос най-добре по такъв начин, като говореше колкото се можеше по-малко за него и като премахна всички съществуващи прегради. Предимно еврейството на западноевропейските страни беше обзето напълно от желанието да се прелее сред народите на страните -гостоприемки. Преминавания към други религии и смесени бракове са били едни от най-предпочитаните средства, чрез които евреите - съгласно думите на еврейския поет Хайнрих Хайне - са се снабдявали с „входни билети за европейската култура" и същевременно за заемане на ръководни места в политическия, културния и стопанския живот. Много от тези евреи, привърженици на идеята за асимилиране, са имали вътрешно желание да се измъкнат от собствената си кожа, която им е станала твърде тясна, и да се преобразят с кожата на страните гостоприемки, без да може да се долови произхода им.

Последните три десетилетия съставят най-високата степен на тази асимилационна епоха. Тъй Израел стана господар навсякъде. Но че тази епоха е вече изпяла песента си, в това няма никакво съмнение. Най-просветените хора на еврейството осъзнаха още преди десетилетие, че беше неизбежно едно противоеврейско движение, което рано или късно с нищо не можеше да се спре. Още преди четиридесет години един от ръководните германски евреи, д-р Валтер Ратенау, е изтъкнал в книгата си: „Чуй Израиле" съмнителността на онзи процес на асимилиране. Той казва в тази книга пред своите сънародници, които тъкмо се готвеха да проникнат и до последните меродавни позиции в обществения живот на страните, които са ги приютили, следното: „Те не знаят, че само една епоха, която държи всички естествени сили в застой, е единствена в състояние да ги предпази от това, що бе постигнало техните бащи".

Обстоятелството, че въобще еврейството не се е вслушвало в многобройните предупредителни гласове сред техните редове, е едно от редицата доказателства, че потомците на Израила не са научили нищо от своята собствена съдба в продължение на хилядолетия и са изпадали винаги в една и съща грешка. Характерно е, например, че даже и един тъй просветен човек, какъвто е бил Валтер Ратенау, не е извлякъл заключенията, които следват от неговите собствени думи.

Само една сравнително малка част от еврейството е съумяла още преди няколко столетия да се отърси от бляновете за асимилация и да приеме едно реалистично становище, като по този начин се е опитала да заобиколи очакваната историческа неизбежност от един обрат. Ние имаме тук предвид движението на ционистите.

Неговият основател Теодор Херцел даде на своите сънародници под впечатлението на Драйфусовия процес и на развиващото се в Франция през 1896 год. антисемитско движение - чрез книгата „Еврейската държава" следната парола: „Назад към Палестина". Неговите думи и неговият план, който се е мъчел да прокара с енергия и висок личен идеализъм, съставяха в негово време, едно време на най-интензивно асимилиране, един нечувано смел план. Отзвукът, който срещнаха думите на Херцел сред неговите собствени сънародници, беше затова от значение предимно между масата на източните евреи, между огромните еврейски маси в Полша, Литва и Румъния. Тези евреи нямаха участие в еманципирането и асимилирането. Техно стопанско и социално положение беше, общо взето, лошо, а също и тяхното политическо положение ги накара да възприемат с радост идеята за образуване на собствена държава и отечество.

Тази (част от еврейството беше впрочем от малко значение за осъществяване на плана на Херцел, въпреки нейната многочисленост. Тя не беше в състояние да подкрепи повдигнатия въпрос в стопанско и политическо отношение. Ето защо тук идваше в съображение само еврейството от Западна Европа и Северна Америка. Обаче тъкмо тези евреи пък не искаха да разберат сериозността на думите на Херцел. Заслепени от бляска на една привидно златна епоха, те гледаха най-напред с насмешка към ционизма и се бореха против него. Също и през време на следващите десетилетия са се ограничавали само с едно финансово подкрепяне на проекта за Палестина и са дали сравнително малки групи от убедени ционисти.

Планът на Херцел, обаче, намери твърде рано един жив интерес в една от западноевропейските страни - гостоприемки. Така, Англия още през 1903 год. представи чрез своя колониален министър един проект за образуването на едно голямо еврейско селище в Британска Уганда пред заседаващия тогава в Базел ционистки конгрес. Осъществяването на този проект, обаче, се провали, поради доктринерното държане на ционистите, които държаха решително за заселване в Палестина.

Англия, следователно, е признала чрез този свой проект съществуването на еврейския въпрос и на необходимостта от неговото решение, и то тъкмо в едно време, когато в Германия цареше свободно вярата в благословението на еврейската асимилация.

През 1917 год. в Англия се даде уверение на ционистите чрез тъй наречената Балфурова декларация, че усилията за образуване на едно еврейско селище в Палестина ще бъдат подкрепени по най-осезателен начин. Скоро след края на Световната война се започна осъществяването на това уверение. Днес, обаче, след като еврейският въпросът се яви на дневен ред по целия свят и след като антисемитизмът започна да преминава от една държава в друга, голяма част от еврейството също и в западноевропейските страни, както и в Северна Америка, се обявява в полза на ционисткото движение. Още от сега, когато са изминали едва двадесет години от плана на Херцел, човек не може да не констатира, че палестинският експеримент, а заедно с него и целият Херцелов план, трябва да се смета за неприложим и едва ли не за пропаднал.

Ние не ще се спираме в настоящото ни изложение върху кръвопролитията, които стават понастоящем в Палестина. Те не са първите по рода си; от заселването на евреи в Палестина тази страна не е почувствувала спокойствие в политическо отношение. Принципните възражения, които изкарват ционисткия експеримент като една утопия, не са изгубили значението си, макар и настоящите затруднения в Палестина да бъдат премахнати. Накратко казано, това са следните обстоятелства:

1. Еврейството е подчинената страна Палестина е политически напълно зависимо от страната - подчинителка. То е просто предоставено на благоволението на тази държава, следователно на един фактор, който пък от своя страна е зависим от промените в световното политическо положение.

2. Досега ционистите успеха да настанят само около 400 000 евреи в Палестина, докато населяващото Палестина от хиляда и повече години насам арабско население възлиза на около 900,000 души. Последните оспорват претенциите на евреите спрямо Палестина и изявяват по-настойчиво своите права. На тяхна страна се намират 32 милиона араби в Мала-Азия и Египет. Каквото и да се предприеме за разграничаване правата между двете страни - не може да се предположи, че при това положение в Палестина би могло да се основе една еврейска държава с изгледи на едно трайно съществуване.

3. Еврейското е напуснало Палестина още преди 2,000 години. То се стича тук из всички страни, без да е запазило въобще никаква връзка със земята на страната, в която иска да образува своя държава.

4. Народът, който иска да основе тази държава, няма повече никаква обща култура. През време на хилядолетия на неговото странствуване - като се изключи религиозната общност, която впрочем е отхвърлена от стотици хиляди евреи, привърженици на движението за асимилиране. Еврейството е загубило всякаква самостоятелна културна връзка, затова пък е възприело най-разнородни чужди елементи и влияния. Еврейството няма вече даже и един общ свой език. Малцина само знаят староеврейски, а смесен еврейски език говорят само евреите в Източна Европа.

5. Нека споменем и обстоятелството, че едностранчивата и социално погрешна структура на еврейството, тяхното съсредоточаване в големите градове, липсата на занаятчийство, на селячество и въобще хора на ръчния труд, показва, колко са утопични условията, при които се проектира основаването на една еврейска държава в Палестина.

Като се вземат предвид всичките тези фактори, не може да се извади друго заключение при едно сериозно обсъждане на въпроса, освен това, че палестинският проект е една утопия. Цялото еврейство, което наброява 16 милиона души в света, нито пък даже и една по-голяма част от еврейството не би могла да намери никога една своя родина в Палестина. Изходът, който Херцел сочи против застрашаващия антисемитизъм, не е дал на еврейството никакъв практически резултат. И този план, следователно, не е могъл да разреши ни най-малко еврейския въпрос.

И тъй, асимилационната епоха е траяла около 150 години без да се е отдало на евреите да отблъснат навреме очакванията, и настъпила с историческа прецизност "противоположна вълна”.

Тази противоположна вълна - антисемитизмът - залива, в това действително вече няма никакво съмнение, широко целия свят. Един поглед върху световния печат открива наново всеки ден, че отговорните управници в почти всички държави са принудени в по-голяма или по-малка степен да се справят с това явление. На чуждестранните критици, които твърдят, че антисемитизмът бил чисто немска работа, може да се отговори с известните думи на английския водител на ционистите д-р Чем Вайсман, който в една полемика заяви, че светът се разпадал на две групи от държави: на една такава, която иска да изгони евреите, и на една друга, която пък не иска да приеме в границите си евреите.

Измежду държавите от първата група - за да си послужим тук само с няколко отделни примери - ще споменем, след самата Германия, Италия. С широки законни мерки тя е предприела отстраняването на живеещите в страната евреи от обществения живот, а също тъй и за изпъждането на евреите - пришелци. След това иде Полша с повече от 3,000,000 евреи, които съставляват над 10% от броя на нейното население вече има една година откакто се заяви официално, че полският еврейски въпрос може да се разреши само по пътя на емиграцията; известни професии са обявени вече за недостъпни за евреите. В Унгария, още през време на управлението на Дарани, се издаде един закон, който се възприе след това и от Имреди, и според който закон еврейското участие в стопанския и културен живот на страната е ограничено до един известен процент. Антисемитското движение в Румъния, която наброява около 1¹/₂ милиона евреи, съвсем не е престанало да съществува и след правителството на Гога; това се вижда и от различните мерки за отнемане на дьржавното поданство на всички ония евреи, които са емигрирали в Румъния - след края на Световната война. Настоящото изключване на антисемитската партия на Кодряну не бива да буди съмнение върху това, че антисемитизмът в Румъния е един фактор, който рано или късно ще обхване цялата страна.

Това са държави, в които са прокарани вече открити мерки чрез техните правителства срещу евреите, като оставим настрана всички ония държави, в които, макар и да не са взети такива мерки, съществуват антисемитски движения и организации - като например в Чехословашко, Холандия, Франция, а също и Англия - които упражняват едно постоянно засилващо се влияние върху общественото мнение на тези страни. Към втората група принадлежат такива държави, в които се изля вълната на еврейската емиграция, когато асимилационната епоха беше към своя край и когато антисемитизмът се появи и започна да се засилва и разпространява все повече и повече. Касае се предимно за извън океански области, преди всичко за южноамериканските страни и за южноафриканския съюз. Тези държави бяха отворили най-напред вратите, си широко за еврейските пришелци и предложиха на емигрантите широки възможности за тяхното установяване там. Обаче тези гостоприемни държави съжаляваха след това за своето първоначално държане. Техните либерални предписания за емиграцията отстъпиха постепенно местото си на известни ограничителни мерки, така щото днес едва ли има в действителност една държава, която да е готова да приеме еврейството безусловно и да му даде добри условия за съществуване и преуспяване.

Това се констатира ясно на конференцията, която се състоя в Евиян през лятото на 1938 година и която имаше за предмет еврейския въпрос, тъй като тя не постигна никакъв положителен резултат, след като никоя от представените там многобройни държави не се изказа в действителност готова да приеме емигриращите евреи.

Междувпрочем се установи също и това, че бягащото още преди антисемитската вълна еврейство докара със себе си в новите си отечества бацила на противоеврейската вълна. Това е именно старата хилядогодишна историческа истина, която може да се потвърди стократно, че антисемитизмът се излъчва някакви неразривно от самото еврейство. То го носи със себе си, където и да се спре в своето вечно странствуване; самият евреин е носител на антисемитизма и неговият най-добър пропагандатор. Няма защо да се чудим, ако виждаме днес да се появяват тъкмо в страните гостоприемки на еврейството повсеместни противоеврейски движения, спрямо които правителствата не могат да останат безучастни, и то в страни, в които доскоро въобще не познаваха антисемитизма.

Който се занимава със съответната научна сериозност и историческа отговорност с безподобния по своя характер еврейски въпрос, без оглед на днешното политическо положение и настроение, не може повече да твърди, какво Германия била единствената страна която познавала антисемитизма, и какво тя едва ли не го била създала.

Едно обективно разглеждане опровергава същевременно и твърдението - което не нарядко се среща - че засилващото се разпространение на антисемитизма било една изключителна последица от примера на Германия. Това изглежда като една треска, която обхваща целия свет. Ето защо се налага от само себе си следният въпрос: може ли някой сериозно да мисли, че е възможно да се завладее целият свет от една идеология, за поддържането на която няма налице достатъчно годна почва и която почва би изникнала просто от само себе си, или би очаквала само един подтик отвън?

В същност никак не е чудно, че германската постъпка относно еврейския въпрос намери едно такова отражение по света. Германия преживява така участта на всички ония, които намират смелост и чувство на отговорност да се борят първи за провеждането на едно убеждение, което е от естество да измени основите на епохата, в която те живеят. Всички велики човешки идеи са въведени и осъществени само по пътя на борбата и готовността за жертви. Всеки, който се опълчва против една отживяла времето си догма, понася съдбата на революционера и си навлича омразата на хората като на някакъв странен обновител. Не е била друга съдбата едно време на носителите на френската революция, които в името на големите идеали на либерализма съкрушиха остарелите догми на абсолютизма. Те навлякоха против себе си единния фронт на цялата останала Европа.

Ако човек иска да разбере правилно германското становище по еврейския въпрос, трябва да го разглежда през призмата на онази обща идея, която националсоциализма постави като основа за обновяване на всички отрасли от живота на германския народ, а именно от гледището на народно-расовите постановления. Според последните различните раси и произхождащите от тях народи с историческо съществуване съставят със своето разграничение и своята многочисленост един елемент на една всемирна сила. Така, на всеки народ е дадена една задача от провидението, а именно да развие свободно и всестранно своите особени и присъщи нему качества. Всеки народ, обаче, ще се сблъска с установения от провидението ред и ще загине, ако се остави да бъде ръководен в своите работи от такива идеи и сили, които са чужди нему. При това е съвсем безразлично, как се преценяват тези чуждестранни идеи и сили те могат да бъдат добри или лоши, от значение е само фактът, че те се различават от тези на съответния народ и са следователно чужди нему.

Като най-убедителен пример за назначението на тази историческа истина може да се приведе пропадането на Римската империя в историята на държавите. Неизбежно беше пропадането на безподобното на себе си творение на римския народ, защото расовата особеност и силата на старите римляни, които създадоха тази огромна империя, бяха засегнати все повече и повече от чужди влияния и сили. И тъй, духовният живот на Рим беше обхванат постепенно от домогванията на чужди култури. Социалният и стопански живот на Рим беше наводнен от инородни работни ръце, особено от такива, идещи от Ориента, а римската дьржавна власт се представляваше предимно от една образувана от немски произход войска.

Този исторически закон важи също тъй и за най-малката част от един народ, за фамилията. Тъкмо народите, произхождащи от германската раса, крият в себе си едно силно развито семейно съзнание, т. е. те знаят, че във всяко семейство преобладава известна традиция, която се дължи на типични на рода качества, придаващи се от генерация на генерация, качества, които определят съдбата на тази фамилия в нейното съществуване. Там, където това семейно съзнание е запазено, се следи зорко върху хегемонното развитие на съответната фамилия и се бди да не бъде нарушена традицията и духовния облик на фамилията чрез едно смешение на хора от чужди ней раси. Влизащите чрез женитби нови членове в кръга на фамилията трябва да „подхождат" по характер на същата. Многобройни големи фамилии, които са придобили име в историята, са се придържали в този принцип и са го развивали даже до култ.

Изхождайки от това народно-расово гледище, особено в историческо отношение, Германия се яви като перва страна да изпълни на дело поуките от две хиляди годишната история на еврейския въпрос, и то с една непоколебима последователност.

Ако проследим по-отблизо тези заключителни поуки, то ще открием същевременно и техните причини и ще видим защо единият от двата теоретически възможни начини за разрешение на еврейския въпрос - асимилационния начин - беше още отначало обречен на неуспех. Така ще стане ясно, защо никога няма да се постигне асимилиране на евреите чрез допускането им в различните държави и защо антисемитизмът се появява с историческа прецизност все наново.

Такова едно изследване води до следните констатации:

1. Еврейският въпрос не е религиозен, а изключително един расов въпрос. Еврейството не е сродно с никой от съществуващите европейски народи, тъй като то е образувано в расово отношение от едно смешение предимно на ориенталски и азиатски елементи. От значение е тук да се отбележи, че една решаваща роля за държането на Германия спрямо този въпрос се крие в тази истина за чуждото на германския народ по расовия си произход еврейство. С това не искаме да правим преценка върху еврейството в расово отношение.

Даже и епохата на еманципиране не успя да отстрани това расово обосновано чуждо естество на еврейството, нито чрез вмъкването му във всички области от живота на народите, нито чрез милионите случаи на възприемане на християнската вяра. Върху това има многобройни данни тъкмо от еврейски характер. Тъй, например, д-р Валтер Ратенау пише в споменатата вече негова публикация „Чуй Израиле" между друго следното: „Сред германския народ едно излъчено чуждестранно племе... върху пруска земя една азиатска орда". Известният еврейски писател Якоб Клатцкин изнася, в своята публикация „Криза и изход на еврейството" (1921 год.), още по-ясно следното: „Ние сме навсякъде чужди хора спрямо народите, сред които живеем, а искаме да поддържаме непременно нашия собствен бит". И двете тези признания произхождат от едно време, през което еманципацията на германските евреи беше достигнала своята най-висока степен.

2. Еврейството се намира от две хиляди години насам в постоянно странствуване. Неговата родина е светът. То не може и няма никога да познава национални идеали, поради своеобразната си историческа участ. То няма никаква връзка с земята на страната, в която е допуснато да живее, нито пък с широките народни маси, поради ненормалната му социална структура, в
която липсват преди всичко селският и занаятчийският елементи.

3. Евреите имат влечение само към известни професии - вследствие на расовия си произход и на своята историческа участ - а именно към такива професии, упражняването на които от само себе си прехвърля границите на държавата, в която те живеят. По този начин те се добраха през време на еманципацията постепенно до ръководните места на обществения живот, на борсите и на паричния пазар, на търговските отрасли, на известни духовно културни отрасли, а най-сетне и на политическия живот. Тези важни области от живота на един народ евреите бяха завладели едва ли не като свой монопол и даваха така отпечатък на своя чужд народен бит върху целокупния обществен живот на страната.

4. Тъкмо епохата на еманципацията и асимилацията, която смяташе да разреши еврейския въпрос чрез премахване на всички делящи ги от останалия свет
пречки, изкара евреите от техните убежища в Източна Европа и ги тласна към свободолюбивите държави в Западна Европа и Северна Америка. И тъй
странствуваха между 1890-1900 година около 200 хиляди евреи към Англия, чието правителство се видя принудено да образува една комисия за изработване на
предложения с цел за ограничаване на тази вълна. В Съединените Щати, които дават днес подслон на повече от една четвърт част от световното еврейство, нахлуха между 1912-1935 год. около един и половина милиона евреи. Това масово странствуване на евреите докара онази злободневна актуалност на еврейския въпрос, която той днес има, понеже това странствуване направи очакваното асимилираме на еврейството илюзорно и ускори еврейското домогване в управлението на държавите.

Това сьстояние на пълно еврейско отчуждаване беше настъпило в Германия преди поемането на властта от националсоциалистическото правителство. Една чужда раса, без самобитност и без вътрешна връзка с държавното устройство, беше преобърнала Германия в свое имение. Чужд дух вееше във всички артерии на германския живот и беше изменил напълно облика на неговия организъм. Ето защо националсоциализмът се видя принуден да разреши по някакъв начин еврейския въпрос, който беше даже застрашил съществуването на германския национален бит.

Обективни чуждестранни наблюдатели бяха обърнали вниманието още отдавна върху нуждата от едно радикално разрешение на еврейския Въпрос в Германия, както и бяха признали неговото належащо прокарване. През декември 1910 год., например, вестник „Таймс" писа, по повод на една рецензия на книгата „Основите на 19-то столетие" от Хюстън Стюард Чембърлейн върху еврейския въпрос в Германия, че почти всичко било преминало в ръцете на евреите, не само търговията и магазините, но и печата, театъра, филма и пр., т. е. предимно това, що влияе най-силно върху настроението на германския народ. Не могло да се приеме, щото германският народ да търпи завинаги това състояние на нещата. Един ден неминуемо щяла да настъпи реакция.

След като начинът за разрешение на еврейския въпрос чрез асимилираме и настаняване в културния живот и държавното управление на народите претърпя поражение - понеже евреите не се оказаха годни за асимилацията - националсоциализмът не можеше да възприеме освен втория от двата възможни начина за разрешаване на еврейския проблем, а именно начина за разрешаване на еврейския проблем, а именно начина на радикалното отлъчване.

Критиките в чужбина се появиха точно по този пункт. Също и ония чуждестранни изследователи, които са убедени в историческия развой на еврейския въпрос и признават неизбежното появяване на антисемитизма, заявяват постоянно, че германските методи за разрешаване на еврейския въпрос били нечовешки и варварски в своето неотстъпчиво провеждане.

Този упрек е - както психологически тъй и политически погледнат - от извънредно голямо значение и влияние при определяне държането на останалия културен свят спрямо Германия. Ето защо се налага едно по-обстойно разглеждане на този упрек.

Не ще и съмнение нито пък имаме намерение да оспорваме тук - че германската политика спрямо еврейството е последвана от редица сурови мерки, а също и от някои несправедливости при отделни случаи. Нямаме ни най-малко намерение да скриваме, че мнозина измежду ония евреи, които бяха засегнати от германските мерки, искрено вярваха, че бяха станали вече чисти немски граждани. Като чиновници, хора на изкуството или търговци, а така също и като войници в Световната война, те мислеха, че са изпълнили най-честно дълга си към държавата.

Който иска да разбере, защо Германия приложи такива строги и широко обхващащи мерки за разрешение на еврейския въпрос, трябва да се въздържи от разглеждането само на единични случаи, а трябва да си представи преди всичко, че никоя законодателна мярка и никоя политическа акция не е мислима без да възникне едно повече или по-малко строго и несправедливо отнасяне в някои отделни случаи. Тук картината не изглежда другояче, отколкото при една хирургическа операция. Също и лекарят е принуден да реже покрай заболелите части и здраво месо, когато иска да отстрани едно огнище на болест. Само така може да спаси той и да заздрави съответния организъм.

Но германското държане спрямо еврейския въпрос може да се разбере само тогава напълно, когато се вземе пред вид, че неспирната еврейска вълна във всички отрасли на обществения и културен живот на Германия причини - както по-горе споменахме - тъкмо през последните десетилетия едно дълбоко национално нещастие у германския народ. Годините през Световната война с нейния злополучен за Германия изход, следващата епоха на политически и стопански упадък и на пълно разстройство в културния живот, обезценяването на всички здрави морални понятия, нечуваната безработица с последвалото я всеобщо обедняване - тези години на най-низко падение и унижение на германския народ съвпадат тъкмо с последния стадий на еврейската еманципация, т. е. с кулминационната точка на еврейската власт в Германия, точно тъй, както се описваше това в споменатата критика на вестник „Таймс" още през 1910 година.

Тази фатална взаимна обусловеност на обща мизерия и еврейско владичество е осъзната още преди 42 години от един от най-честните представители на еврейството Теодор Херцел, който я е свел в една формула, чието значение е интересно особено заради това, че тя не се отнася само до Германия, но въобще до еврейския въпрос в света. В своите „ционистки публикации" (том 1-и, стр. 238-239) Херцел характеризира ролята на еврейството с най-горчиво самопризнание по следния начин:

„Това са една шепа хора, чиито финансови връзки обхващат като мрежа целия свят. Това са една шепа хора, които докарват дъжд и хубаво време в най-важните отрасли в живота на народите. Всяко изобретение ползува само тях, всяко лишение и нужда увеличава тяхната мощ. И за какво имат нужда от тази мощ? Поставили ли са се, например, в служба на някоя морална идея, или пък оказвали ли са се разположени да подпомагат населението, сред което живеят, когато положението му е тежко?... Без тях не може да се води война, както и не може да се сключи мир. Те притежават в своите алчни ръце кредитните капитали на държавите и на отделните предприятия. Всеки нов изобретател е принуден безцеремонно да проси пред техните врати; те преценяват с една дръзка власт нуждите на своите сграждани".

Нищо не може да освободи Германия от този упрек какво тя постъпвала против законите на хуманността, по-ясно, отколкото едно обстойно потвърждение на обстоятелството, че горчивите думи на Теодор Херцел бяха станали една печална действителност за Германия, и че жалкият и горчив опит на германския народ принуди Германия да се справи с еврейския въпрос по начин, щото да отстрани радикално всякакво еврейско влияние завинаги в страната.

Ето защо ще се опитаме да опишем накратко ролята и значението на еврейството в Германия през време на най-високия стадий от еманципационната му епоха, т. е. тъкмо в оня час, когато националсоциализмът пое властта в Германия.

Преди всичко е нужно да си съставим една картина за значението, което имаше еврейството в Германия в числено отношение по онова време, както и за разпределението му по области в границите на германската държава, и за неговата социална структура.

Според резултатите на народното преброяване от 1925 год., т. е. на последното преброяване преди идването на националсоциалистите на власт, в Германия имаше 546 379 евреи при един общ брой на населението от 62,5 милиона души. Това прави приблизително 1 % от населението.

Трябва да се има тук пред вид, че преброяването е обхващало само изповядващите своята вра евреи, докато ония евреи, които чрез възприемане на християнската вра или чрез отцепване са се отказали от Мойсеевата религия, не са били обхванати от статистиката. Въобще не е имало едно преброяване на евреите по расова принадлежност, а само по отношение на вероизповеданието. Едва сега се предприе в Германия установяването на степента, до която евреите са проникнали в кръвно смешение на германския народ. Тези проучвания още не са напълно приключени; те изискват една специално детайлирана работа. По тази причина всички други статистически данни са съставени върху базата на цифрите върху религиозната принадлежност на евреите.

Все пак ние притежаваме някои други достоверни данни и проучвания от еврейски източник. Това са, например, трудовете на Хайнрих Зилберглайт „Еврейското население в границите на германската държава" (Берлин 1930 год.) и на д-р Алфред Маркус „Стопанската криза на германския евреин" (Берлин 1931 год.). Служейки си предимно с данните от тези източници в по-нататъшните ни статистически пояснения, ние отхвърляме по този начин всяко подозрение, какво нашето изложение би могло да бъде едностранчиво, аргументирано в духа на едно противоеврейско настроение.

Току що видехме, че броят на евреите в Германия по вероизповедание съставяше през 1925 година почти 1% от населението в страната или точно изразено 0,9%. Разпределението на евреите в различните области на Райха съвсем не отговаря на този среден процент, докато предимно в земеделските области, като например Мекленбург, Олденбург, Тюрингия и Анхалтската провинция се среща едно сравнително слабо участие на еврейството (0,16 до 0,32 %), еврейството се беше концентрирало в по-силна форма в градските области и въобще в големите градове, преди всичко в Прусия, Хамбург или Хесен (1,05 до 1,72%). За най-голямата област в германската държава, Прусия, се получиха данни, според които цели 73% от цялото еврейство се беше събрало в големите градове над сто хиляди жители, докато съответният процент на нееврейското население в големите градове възлизаше едва на 30% в сравнение с по-малките градове и селата в тези области.

Едно сравнение с резултатите на народните преброявания от 1871 год. насам показва, че участието на еврейското население в земеделските области на Германия се е намирало в едно постоянно намаление, докато всички градски области отбелязват едно постепенно нарастване.

Тук се касае за едно по своята форма нечувано вътрешно странствуване на германските евреи през последните 50 години, касае се за един процес на наплив в градовете, чиято главна причина трябва да се търси в засилващото се тъкмо по онова време - значи от момента на благоприятно завършената за Германия война с Франция - еманципиране на евреите.

Една от прицелните точки на това движение е била германската столица Берлин, където броят на евреите от 1871 до 1910 година се е почти утроил (от 36,000 на 90,000 души). В този милионен град, в който политическият, стопанският и културният живот на Райха има своето централно седалище, еврейството създаде тук своето главно средище. Тук то можа да развие най-свободно своята истинска природа и всичко особености, изхождащи от неговата чужда раса.

Според преброяването от 1925 год. в Берлин са живели 172 500 евреи, т. е. 4,25% от населението на Берлин, възлизащо общо на кръгло 4 мил. души. Това е следователно един такъв процент на живущите в германската столица евреи, който е четири пъти по-голям от средния процент на еврейството в Германия. Така Берлин беше - като главен град на най-голямата германска провинция, Прусия – прибежище на не по-малко от 42% от пребиваващите тогава в Прусия евреи.

Измежду тези 172 500 берлински евреи най-малко имаха чуждестранно поданство. Тази констатация осветлява ясно стремлението на евреите да стоят на страна от обязаностите на каквито и да било по-близки отношения с националния характер на държавата, в която живеят. Въобще измежду 400^-те хиляди евреи в Прусия също тъй почти ¹/₄ част (18,5%) нямаха германско поданство.

За да се разбере истинското значение на цитираните цифри, трябва да се вземе пред вид, че еврейството можа да се загнезди тъй често в големите градове, макар че тъкмо тук се срещаха ред пречки за неговото заселване и движение. То съумя да отстрани тези привички, които оказваха влияние по-скоро за спадане числото на евреите, само чрез един постоянен приток на изток. Това се наблюдаваше особено през време на войната и след нея. Преселването на евреи от изток е причината еврейският въпрос да се изостри особено силно, тъй като тези евреи стояха на едно низко културно ниво, бяха стопански слаби и затова алчни, а в морално отношение - безскрупулни.

Измежду причините, които оказваха влияние за спадане броя на евреите, трябва да се спомене на първо място низката им раждаемост в сравнение с останалото население. Освен това трябва да се спомене наблюдаваната до последния момент и даже засилваща се тенденция към изоставяне на Мойсеевата религия. Не бива да се забравя и това, че евреите се стремяха да засилват женитбите във сред извън еврейски среди.

Това става ясно от констатацията, че през времето от 1923-1932 година, средно взето, от трима евреи в Берлин, които са встъпили и брак, само двама от тях са се оженили за еврейки, докато всеки трети евреин е взел жена от нееврейски произход. Почти същото съотношение се отнася и до еврейките. През 1926 год. на 100 сключени еврейски бракове в Берлин се падала 64 смесени такива, т. е. срещу всеки 3 еврейски бракове отговаряха 2 смесени такива. В Германия, общо взето, се падаха през това време на 100 чисто еврейски женитби над 50 смесени такива, т. е. срещу два еврейски брака имаше винаги един смесен брак.

Разбира се от само себе си, че едностранчивото участие на еврейството в различните германски области и постепенното изселване от земеделските области с цел за концентриране в големите градове беше, както за самото еврейство, тъй и за обществения живот в Германия, едно ненормално и съдбоносно явление.

На едно такова ненормално съотношение се дължи и едностранчивата професионална структура на еврейството. Също и тук статистиката показва, че еврейството беше едно дърво без корени, без една здрава връзка със социалния живот. Това ненормално социално поделение се състоеше в това, че евреите предпочитаха почти изключително търговията и близките към нея професии, в областта на индустрията и на съобщенията, докато ръчната работа, земеделието, занаятчийството и други някои отрасли бяха винаги съзнателно избягвани.

Това се потвърждава и от резултатите на професионалното преброяване през 1925 год. в различните германски провинции. Съгласно тези преброявания се добива, например, за Прусия, Вюртемберг и Хесен относно процентното участие на евреите във различните професионални групи следната картина:

Професия	Прусия	Вюртемберг	Хесен
Търговия исъобщения	58,8%	64,6%	69%
Индустрия	25,8	24,6%	22%
Земеделие	1,7 %	1,8	4%

Твърди се често, че евреите били чрез външен натиск, било чрез бойкот или чрез изолиране или просто поради тяхното политическо и социално положение, изместени от професиите, в които преобладава ръчният труд и били просто тласкани към упражняване на търговските професии. На това твърдение ще отговорим, че германските евреи имаха пълна възможност да се занимават с занаятчийско и земеделско производство във всичките онези области, населявани от тях, където преобладава селското стопанство. Нямаше никакви ограничения и пречки в това отношение. И въпреки това те предпочитаха да се занимават с търговия на добитък, зърнени храни и изкуствени торове, а преди всичко с кредити и парични сделки, все с цел да трупат големи печалби без тежък труд.

Известният еврейски стопански теоретик Феликс А. Тайлхабер в своето проучване върху причините на кризата сред неговия собствен народ („Пропадането на германските евреи", Берлин 1921 год.) пише открито истината, че тъй нареченото първично производство на блага не отговаря на естеството на еврейския характер. Той признава, че преди всичко расовите склонности и влечения у евреите са причината, щото еврейството да предпочита тъй наречените посреднически професии, тъй като те му донасят най-бързо и сигурно стопански облаги и материални печалби. Самият автор Тайлхабер идва до следните интересни заключения:

„Земеделието не представлява за германските евреи златна земя . . . Самобитност предавана от поколение на поколение, влечение и икономически причини ги тикат да възприемат известни определени професии . . . И така се разбира от само себе си защо сред германското еврейство преобладават галантеристите, търговските агенти, адвокатите и лекарите. Еврейският стремеж към забогатяване може да се проследи и при други професии като например големите магазини, кожарската и тютюневата търговии, даже и в печата. Една от особено характерните черти у евреите е стремлението им към индивидуализма, т. е. желанието им да постигнат самостоятелност, както и стремежът им да си издействуват едно по възможност по-добро благосъстояние.

Измежду изброените от еврейския автор духовни професии, действително бяха на първо место лекарската и адвокатската професии, които привличаха най-много еврейството, защото тъкмо те криеха най-широки възможности за материални облаги. Нищо чудно, прочее, че еврейското влияние в тези професии беше особено голямо и че от части то вземаше най-сетне и монополен характер.

От общия брой на лекарите в Германия, възлизащ през 1932 год. на кръгло 50 хиляди души, на евреите се падаха не по-малко от 6,488 лекари, значи около 13%. Това ще рече, че те заемаха 10 пъти повече места, отколкото им би позволило процентното им участие сред германския народ. (Извънредно интересно е тук, впрочем, обстоятелството, че евреите са предпочитали да упражняват лекарската професия предимно като специалисти по венерическите болести).

Процентното участие на евреите в лекарското съсловие в Берлин беше още по-голямо; то достигна тук до 42, а сред лекарите от болничните каси техният процент съставяше даже 52%. Измежду лекарите-управители на многобройните големи берлински болници евреите съставяха 45%. Също тъй и цифрите върху еврейското участие в адвокатската професия, включително нотариусите, показват едно също тъй ненормално съотношение, когато се вземе пред вид процентното участие на еврейството сред германския народ. От допуснатите през 1933 година в Прусия 11,795 адвокати имаше 3,350 евреи, т. е. около 30%; от 6236 нотариуси имаше 2,051 евреи, т. е. около 33%. И тук съставените цифри за германската столица бяха много по-високи: техният процент възлизаше съответно на 48, респ. 56%.

Към всичко това трябва да се прибави, че и измежду административните и съдебни ведомства имаше евреи било покръстени или непокръстени, особено на ръководните места. Също и в университетите имахме една подобна картина. Това се вижда от следните статистически данни за 3 от ръководните германски университети през 1931 година. (Наред с юридическия и медицинския факултети е взет под съображение философският факултет, тъй като той отбелязва същото ненормално явление на еврейското участие):

Факултет	Берлин	Бреслау	Франкфурт на Майн
Юридически	От 44 доценти 15 евреи = 34%	От 23 доценти 6 евреи = 26%	еврейски доценти 33%
Медицински	От 265 доценти 118 евреи = 43%	От 101 доценти 43 евреи = 43%	еврейски доценти 28%
Философски	От 268 доценти 85 евреи - 31%	От 107 доценти 26 евреи = 25%	еврейски доценти 32 %

Следователно две от най-важните области из живота на германския народ - правно-съдебната и здравната, бяха изправени пред сериозната опасност да преминат в еврейски ръце.

Още по-значително беше участието на евреите в стопанския живот на Германия. Съобразно със споменатите стремления на еврейството, търговията представляваше типичното занятие на евреите. Тяхната „велика” епоха беше - това трябва да се изтъкне в самото начало - времето на инфлацията в Германия (1919 до 1923 год.). Тогава евреите успяваха по-малко с продуктивен и усилен труд, отколкото с спекулативен инстинкт и разни търговски машинации. Така, еврейските предприятия през ония години изникваха като гъби от земята. Нека споменем само имената на Якоб Михаел, Рихард Каан, Якоб Шапиро или на корупционните сделки на австрийските спекуланти Зигфрид Бозел и Кастилионе, които пожънаха и извън Германия една печална слава. Всички тези предприятия пропаднаха след края на инфлацията, когато настъпи един стадий на солиден труд, след като те причиниха грамадни загуби на германското народно имущество.

Цитираният вече еврейски статистик д-р Алфред Маркус е проучил подробно еврейското участие в отделните браншове на търговията в Германия, което е изнесъл в публикацията си „Стопанската криза на германските евреи”, излязла през 1931 год. Той се е добрал така до следните удивителни резултати:

От всичко 603 фирми, боравещи с търговия на метали през 1930 год., 346 фирми, т. е. 57,3% са били в еврейски ръце; от общо 514 фирми, търгуващи с стари метали, 211, т. е. 4% са били еврейски; от 6 809 фирми, търгуващи с зърнени храни, 1 543, т. е. 22, 7% са принадлежели на евреи; 9 984 фирми, занимаващи се с текстилна търговия на едро, 3 938, т. е. 39,4% са били еврейски; от 133 фирми за търговия на едро с дамско облекло, 81, т. е. 60,9% са били еврейски. В специалния бранш на художествена литература и книгоиздаване, който е от голямо културно значение, много от най-главните фирми бяха еврейски. Нека споменем само следните: С. Фишер, Касирер, Флехтхайм, Улщайн и Шпрингер.

Още по-любопитно става, обаче, разглеждането на паричния, т. е. на банкерския бранш. Тук почти всички важни фирми бяха в ръцете на неарийски ръководители. От чисто еврейски или полуеврейски произход бяха следните ръководители:

Двамата председатели на проверителния свет и четирима от дванадесетте членове на управителния съвет на „Дойче банк и Дисконтогезелшафт” (през 1929 год.); председателят на проверителния свет и двама негови заместници, както и трима от 5^-те лично отговорни дружествени членове на „Дармщадската и Национална Банка”; председателят на проверителния свет и неговия заместник, както и 3^-ма от 7^-те членове на управителния свет на „Дрезднербанк” (през 1928 год.): а всички трима дружествени собственици на „Берлинер Ханделсгезелшафт”.

Също и големите частни банки бяха почти изключително в еврейски ръце. Нека споменем тук само имената на известните банкерски къщи Арнхолд, Беренс, Варбург, Блайхродер, Менделсон, Голдшмидт - Ротшилд, Драйфус, Бонди и Марон, Ауфхойзер, Опенхайм, Леви, Шпайер-Елисен, Хайман и Щерн.

Изхождайки от тази ръководна позиция на финансовия капитал, еврейското влияние се разпростираше посредством участието на евреите в ръководните тела на банките, върху всички отрасли на германската индустрия. Излязлата през 1930 год. - значи още дълго преди поемането на властта от националсоциалистите „Адресна книга на директорите и проверителния свети” доказва действително, колко застрашително е било влиянието на този еврейски и от евреи ръководен финансов капитал върху германското стопанство.

На първо място стои еврейският банкер Якоб Голдшмит с 115 ръководни мандати, на второ место също тъй еврейският банкер Луи Хаген с 62 мандата. На трето место намираме един нееврейски адвокат, обаче след него идват пак 4 еврейски банкери с общо 166 ръководни мандати. Също и останалата част от банкерския бранш е била ръководена почти изключително от евреи.

Това наистина нечувано и ненормално концентриране на ръководни мандати в ръцете на една шепа еврейски капиталисти не отговаряше в никакъв случай на големите обязаности, що едно добросъвестно ръководство в този бранш изисква, но така евреите имаха широката възможност да трупат грамадни печалби без особено напрежение. Това концентриране на ръководството на банките в еврейски ръце е било един от най-важните фактори, които докараха компрометирането на политическата и стопанска система през ония години, както и една от причините за разпространението на антисемитизма тъкмо между широките маси на Германия.

Проникването на еврейското влияние в германската индустрия вървеше именно ръка за ръка с разширението на еврейската система с проверителните свети; така евреите се стремяха да се доберат до непосредственото ръководство на индустриалното производство. За една тъй просторна и разклонена област от народното стопанство, каквато е индустрията, могат да се наведат, много естествено, само отделни примери, без да бъде и далеч изчерпано с такива примери действителното загнездване на евреите в индустрията.

Измежду електротехническите предприятия ще споменем известното дружество А. Е. Г. („Общо електрическо дружество”); тази фирма беше основана от евреина Емил Ратенау и ръководена след войната от двама евреи. В областта на металната индустрия еврейското влияние се упражняваше главно чрез франкфуртската банка за метална търговия под ръководството на евреина Мертон, по който начин еврейството контролираше почти целия пазар на металите. В индустриалния клон за електрически крушки еврейството се беше добрало до една ръководна позиция чрез известните заводи „Осрам”, които се управляваха от евреина Майнхарт. Най-големите германски фабрики за производство на гумени изделия - „Континентал” в Хановер и „Калмон” в Хамбург, бяха еврейски дружества или имаха поне евреи за ръководители. В индустрията за кожени изделия доминираха еврейските фирми „Адлер” и „Опенхайм”, „Саламандър” и „Конрад Так Акц. д-во”. Железарската индустрия се намираше под влиянието на евреина Отмар Щраус. В производството на калий участието на евреина Хуго Херцфелд беше преобладаващо. В областта на тежката индустрия се подвизаваше евреинът Паул Зилверберг, който се разполагаше с Рейнските мини на въглища, а братя Печек имаха подобна функция в средно-германския каменовъглен басейн.

Но също и в администрацията на стопанските клонове в Германия, както и въобще в стопанските учреждения, участието на евреите беше ненормално голямо. Тъй, например, евреите се бяха заседнали в управлението на търговско-индустриалните камари. В най-големия германски институт от този род имаше - за да изнесем само един пример - през 1931 г. от 98 членове 50 евреи или полуевреи, от 1,300 членове на браншовите свети 400 души бяха евреи, от назначените от камарата 209 търговски арбитри 131 бяха евреи; управлението на камарата беше в ръцете на един председател и пет подпредседатели, от които самият председател и трима от неговите заместници не бяха от арийски произход.

Още по-ненормално беше положението с управлението на борсите. Нека и тук си послужим с Берлинската борса като пример, като най-важна измежду германските борси. Измежду 36 членове от управителния съвет на борсата за ценни книжа 25 бяха евреи; 12 измежду 16^-те членове от. управителния съвет на борсата за продукти бяха евреи, а 10 от управителния свет ма борсата за метали, състояща се всичко от 12 членове, бяха евреи; комисията за доставки „а ливре” се състоеше от 18 членове, от които 15 евреи; в комисията за даване борсово право участвуваха 18 евреи измежду 23 членове. Въобще от възлизащия на 70 души общ брой на членове на управителните свети на Берлинската борса евреите съставляваха 45 души. Също и посетителите на борсата бяха в по-голямата си част евреи; тъй, например, през 1930 год. са зарегистрирани 1 200 евреи измежду всичко 1 474 самостоятелни търговци, посетители на борсата за ценни книжа; борсата за продукти е отбелязала 520 евреи от всичко 578 посетители, а борсата за метали- даже 80 евреи от всичките й посетители, възлизащи на 89.

Ясно е, прочее, че наред с това дълбоко загнездване на еврейството във всички главни клонове в стопанския живот, официалната емисионна банка на Германия, Райхсбанк, не можеше да устои за дълго време срещу това разпространяващо се еврейско влияние в стопанството. Така между 1925 и 1929 год. 4^-ма от 6^-те германски членове на главния свет на Райхсбанк бяха евреи или полуевреи. А членовете на централната комисия на банката бяха и 3^-мата неарийци както и 2^-ма от техните заместници.

Разглежданото дотук количествено, т. е. предимно числено участие на еврейството в стопанския живот на Германия, требва да се закръгли и с още някои други необходими данни от общ характер. Тъй, например, требва да се вземе под внимание преди всичко следното обстоятелство: с произведеното през 1925 год. преброяване по професии е различните германски провинции се установи, че в най-голямата провинция, Прусия, измежду всичко 3 милиона стоящи в самостоятелна професионална, позиция души или като ръководители на предприятия, около 92 хиляди бяха евреи. Това ще рече, че 48% от всички занимаващи се въобще с свободните професии евреи имаха ръководни места, докато съответното съотношение на останалата част от населението възлизаше само на 16%.

Ако се съпостави към тези данни участието на евреите в групата, например, на несамостоятелните работници на ръчния труд, то социалната структура на еврейството изпъква с цялата си анормалност в следната картина: докато в Прусия през 1925 год. са били преброени общо 8,9 милиона работници (т. е. 46.9% от всички професионалисти въобще), участието на евреите възлизаше само на 16 хиляди (т. е. 8.4% от всички евреи, влизащи в професиите). Процентът на евреите, които заемаха ръководни места, беше 3 пъти по-голям, отколкото процентното участие на еврейството всред германския народ; този процент спадна при групата на професиите на ръчния труд до 1/6 от процентното участие на останалото население и беше достигнал, разглеждан с абсолютни величини, почти до нула.

При едно такова разглеждане на сравнителни данни става още по-ясно, до каква застрашителна степен на отчуждаване се намираше стопанският живот на Германия преди поемането на властта от националсоциалистите и то тъкмо всред меродавните и ръководни позиции на стопанството.

Няма нищо чудно, прочее, че това дълбоко проникване на еврейството в стопанския живот на Германия се изразяваше същевременно в едно извънредно високо ниво на еврейските доходи. Трудно е да се направят в това направление подробни проучвания. Ето защо ние искаме да се ограничим с изнасянето на някои данни от цитирания вече еврейски статистик д-р Алфред Маркус. Според него средният еврейски доход пред 1930 година е бил 3,2 пъти по-голям от средния доход на останалото население.

В заключение на казаното дотук, ще подчертаем още веднаж, че евреите се бяха отдали напълно едностранчиво на търговските професии, а особено на стоковата и на паричната търговии, както се бяха добрали тук до ръководните позиции.

Селското стопанство, както и всички други професии с преобладаващ ръчен труд, се избягваха от евреите почти всецяло. Към всички това требва да се прибави и ненормалното концентриране на евреите в големи градове, а преди всичко в милионния град Берлин.

Не се изисква някаква особена прозорливост, за да се разбере, че една такава анормална социална и административна структура трябваше да доведе неизбежно до тежки последици, даже и до сериозни затруднения в обществения живот. До същото това сьстояние щеше да се стигне даже и тогава, ако еврейството беше показало една по-разума въздържаност в заграбените от него функции и даже ако беше се нагодило с повече съчувствие към желанията и характера на държавата - гостоприемка, в която то се подвизаваше, отколкото това стана в действителност. Една експлозия беше на всеки случай неминуема един ден, при това състояние на нещата, когато еврейството, заслепено от блесна на своето щастие, отбягваше всяко ограничение и всека умереност, а натрапваше своето чуждо-расово естество без стеснение. Никога еврейството не се е подвизавало тъй безцеремонно, както през времето на стопанската и политическа корупция, която цареше в Германия през годините след Световната война.

Може да се говори открито за една епидемия, която беше обзела обществения живот през ония години. Тя не се срещаше само в Германия, а се беше загнездила в почти всички държави в Европа и Америка. В всички тези корупционни случаи главната роля се извършваше от евреи, безразлично при това дали се касаеше за случаите на Ханау, Устрик и Ставицки в Франция, за Инсул в Съединените Щати или за Бозел, Берлинер и Кастелиони в бивша Австрия.

В същност, няма нищо чудно, че тъкмо през годините след големите разрушения от Световната война се появиха често случаи от корупционен характер. Обстоятелството, че тъкмо евреите бяха носители и експлоататори на тази корупционна епоха е напълно обяснимо с типичната у евреите алчност.

Понятно е също, че Германия, като държава загубила Световната война, стана в особено голяма степен пречка на корупционния бацил. През тежките години на изпитание, които тя прекара след наложения й Версайски договор, Германия можа да опознае, като никоя друга страна, еврейството като експлоататор на нейното национално нещастие.

Броят на еврейските експлоататори, които се загнездиха през ония печални години в упадналото германско стопанство и причиниха неговото пълно разстройство, започва от спекулантите-основатели през време на инфлацията, обхваща всички видове алчни за богатствата типове и стига до чисто криминалните корупционни елементи. Едва ли другаде еврейството се е подвизавало тъй безцеремонно с своята типична алчност, с своята безскрупулност и своето надпреварване за бързо забогатяване, както в Германия в онова време.

Даже и индустриалните предприятия по въоръжаването, които преди Световната война се занимаваха с стопанисването и разпределението на суровите материали от германски произход на внасяните такива от чужбина, бяха преминали в голяма част в еврейски ръце. Тъй, например, най-голямото такова предприятие, Централ-Анкауфсгезелшафт, се ръководеше от един евреин; особено важното предприятие Крийгсметал, А. Д., броеше, измежду своите 14 членове на проверителния свет, 12 души от еврейски произход. Похватите на ръководителите на това дружество не станаха достояние на обществото предимно зароди това, че политическото и военно ръководства на войната в Германия създаваха извънредно сериозни грижи.

Със свършването на войната настъпи част на еврейската корупция. Затварянето на военните фабрики и разпускането на войската създадоха възможности за грамадни печалби, от които тъкмо еврейските предприемачи се възползуваха в най-голяма степен. Тъй, например, Рихард Каан беше сключил договор с дружеството „Германски заводи”, най-голямото държавно предприятие по въоръжаването, чрез който договор му се възложиха милионните богатства на това грамадно предприятие, и то по цена на старо желязо. Рихард Каан не беше единственият евреин, който натрупа печалба през годините на упадъка на Германия. Европейският стопански публицист Феликс Пинер е характеризирал в книгата си „Дойче Виртшафтсфюрер” (германски стопански ръководители), излязла в Берлин през 1924 год., десетките еврейски експлоататори по следния начин:

„Мнозина ... са започнали като доставчици за войската, при които, в някои случаи, е мъчно да се установи, дали желанието за трупане на печалби от военни доставки или пък намерението за оставане в тила е бил главен или второстепенен мотив в техните действия. За някои част за големи печалби дойде едва тогава, когато започна демобилизацията, а други пък се възползуваха от тъй наречения „редовен” инфлационен период в стопанския живот”.

През време на инфлацията, т. е. от 1919 до 1923 год., носителите на корупцията зарегистрираха особени успехи. Това бяха тъкмо евреите, които можаха по пътя на съмнителни, па даже и на чисто измамнически транзакции с ценни книжа, да образуват големи предприятия, тъй като търговските сделки се сключваха навремето главно чрез борсите. Тук се отнасяше до предприятия, които, основани върху песъчлива почва, даваха в началото извънредно големи печалби, обаче в късо време се разпадаха. Най-известните измежду тази категория евреи бяха Якоб Михаел, Рихард Каан и братята му Ципрут. Евреинът публицист Пинер пише в своята спомената книга относно братята Ципрут следното:

„Тяхната характеристика е следната: финансови рицари на късмета, произхождащи от югоизточните области на Румъния или Персия и прикрити под булото на германската валута”.

Всички тези случаи, обаче, не бяха още същинските причини, които превърнаха еврейския въпрос в Германия в една актуална проблема. Тези случаи се появиха през една такава епоха, през която и без това всички връзки от стопанско и политическо естество бяха разклатени и се примесиха отчасти с общата бъркотия през време на първите следвоенни години, бяха мерени от общественото мнение с такива мащаби, които отговаряха въобще на ненормалните сбития през това време. Нищо, обаче, не отвори очите на германския народ върху истинския образ на еврейството и нищо не възпламени антисемитизма в него тъй силно, както самите големи корупционни афери, които криеха в основата си чисто криминален характер и се превърнаха в обществени скандали чрез смесването на стопански с политически интереси.

Това са случаите с фирмите на братя Скларц, братя Бармат, братя Скларек, братя Ротер, както и случаите с Михаел Холцман и Лудвик Каценеленбоген. Всички тези евреи бяха, с изключение само на Каценеленбоген, от източно европейски произход, които едва през време на Световната война и след нея са се преселили в Германия.

Първата от тези крупни корупционни афери беше тази с петимата братя Скларц. Посредством техните връзки с меродавни личности от социалдемократическата партия, те успеха да придобият монопол за снабдяването с материали на ония военни части, които бяха предназначени за възстановяване на вътрешния ред в страната. Те натрупаха по този начин в най-скоро време милионни богатства. Чрез всевъзможни тъмни сделки те успяха впоследствие да увеличат още повече натрупаните така милиони, като за тази цел подкупваха видни държавници под една повече или по-малко прикрита форма. На тези техни методи се дължи обстоятелството, че извършеният върху далата им съдебен процес можа да хвърли само слаба светлина върху истинските подбуди на техните машинации ; и едва след безконечни протакания, едва през 1926 год. се произнесе присъда само срещу един от братята.

В близък допир с братя Скларц се намираше един от най-безскрупулните спекуланти от войната, руският евреин Парвус-Хелфант. Чрез натрупаните покрай военни доставки милиони, той си създаде добри връзки с управляващите тогава социалдемократически среди и стоеше зад кулисите като автор на редица корупционни афери, без властта да е дръзвала да го подведе под отговорност, тъй като той беше ангажирал в своите деяния даже и някои членове от правителството.

Но в още по-голям мащаб развиваха машинациите си братя Барнат, отколкото братя Скларц. Те произхождаха от Киев и се занимаваха първоначално, през време на войната, с доставки на хранителни продукти с седалище в Холандия. Чрез посредничеството на еврейския политик Хайлман, на братя Скларц и на евреина Парвус-Хелфант, те се сдобиха с разрешение за влизане в Германия. Чрез едно рафинирано използуване на човешките слабости, чрез малки и големи услуги, които даваха вид едва ли не на явни подкупвания, те си създаваха връзки с влиятелни личности от управлението. По този начин те придобиха в скоро време ръководно влияние на 10 банки и на един голям брой индустриални предприятия. Въз основа на фалшиви баланси те успеха да си открият един кредит от 38 милиона марки, който беше отпуснат отчасти от Пруската държавна банка и отчасти от Германското министерство на пощите. А когато създаденото по изкуствен начин предприятие Бармат се разпадна, неговият общ дълг възлизаше на 70 милиона златни марки, половината от който трябваше да бъде покрит чрез вноските на дребни спестители.

Съдебното следствие “срещу Бармат се приключи със съвсем незначителни наказания. Обаче тогавашният канцлер, социалдемократът Бауер, се видя принуден да подаде оставката си, понеже беше чувствително въвлечен в тези афери.

Юлиус Бармат, например, се пресели наново в чужбина след рухването на неговите предприятия в Германия. В своето ново отечество той приложи наново изпробваните в Германия методи с успех: чрез подкупване на влиятелни политици той се сдоби с кредити и причини впоследствие на Белгийската народна банка една загуба от 34 милиона франка. За да избегне една съдебна присъда, той се самоуби през 1937 год.

С по-малки успехи от предшествениците си, обаче заслужаващи отбелязване, са деянията на евреите Иван Барух, Александър Кутискер и Михаел Холцман. Жертва на техните измамнически манипулации беше ограбената вече от братя Бармат Пруска държавна банка, която претърпя нови загуби от 14 милиона марки.

Най-голямата афера, обаче, беше извършена от тримата братя Скларек. Този случай се сочи като безподобен по отношение на дълбокото заплитане на политика с търговия и подкуп. Ощетена беше от тази голяма афера столицата на Германия - Берлин.

По един рафиниран начин чрез услуги, подаръци и дарения под всякаква форма, ловките в търговията братя Скларек подкупваха и спечелиха на страната си ръководни личности в различните учреждения на столицата и си осигуриха тяхната неограничена подкрепа; това бяха главно социалдемократи и комунисти. По този път те се сдобиха с един абсолютен монопол за доставката на облекло за милионния град Берлин, било за нуждите на полицията, на персонала на съобщителните средства, на получаващите общинска подкрепа безработни, било за нуждите на чистачите на улиците. Всички общински чиновници, които се смятаха от братя Скларек за меродавни при издействуване на този монопол, бяха подкупени от тяхна страна по един или друг начин. Па даже и самият късмет! По този начин беше възможно, щото градската банка, т. е. финансовият институт на столицата, да изплаща на Скларек редовно фиктивни сметки върху неизпълнени в действителност доставки на облекло, и то за грамадни суми. И когато най-сетне фирмата Скларек преустанови плащанията си, Градската банка зарегистрира една загуба от 12,5 милиона марки. Останалите други стойности, възлизащи на около 10 милиона марки, не можаха да се открият, къде са пропаднали.

Далото срещу братя Скларек през 1932 год. трая цели 9 месеци и завърши при наличността на общото възбуждение на населението - с значително по-строги наказания отколкото процесите при по-предишните случаи. Двама от братята (третият беше починал през това време) бяха осъдени на няколко години строг тъмничен затвор.

Не може да не се отбележи тук и случаят с еврейския индустриалец Каценеленбоген. Той ръководеше фабриките Шултхайс - Паценхофер, които представляваха едно от най-големите предприятия в Германия с основен капитал 75 милиона марки и един привилегирован капитал от 15 милиона марки. Чрез безскрупулни спекулации, които имаха за цел лично забогатяване в ущърб на работниците на предприятието, той докара последното пред прага на фалит. Акционерите понесоха една загуба от 30 милиона марки. Една част от тези спекулативни печалби беше употребена от страна на Каценеленбоген за подкрепа на болшевишкия театрален директор д-р Ервин Пискатор. Той беше осъден заради представяне на фалшиви баланси и злоупотреби на тъмничен затвор.

Последна от дългата редица афери беше тази с братя Ротер. В своето предприятие те бяха обхванали 7 от най-големите берлински театри. За да могат да извлекат най-големи изгоди от това предприятие, те образуваха няколко дружества, чието ръководство беше предоставено на некадърни хора. От тези дружества те изтеглиха само в разстояние на една година (1932 год.) една чиста печалба от 300 хиляди марки, без месечната заплата от 2 000 марки, която всеки един от братята си беше определил. Други 400 хиляди марки те припечелиха чрез един измамнически договор с 2 други предприятия от културно естество. Докато нееврейските артисти получаваха средно нищожни възнаграждения, на ангажираните чрез братя Ротер артисти и артистки са били плащани огромни суми (1 000 до 2 500 марки е било най-често възнаграждението за една вечер). А те самите водеха един разточителен живот. И тъй през 1932 година това предприятие на Братя Ротер фалира при един дълг от три и половина милиона марки. Братя Ротер избягаха в Лихтенщайн, с цел да не бъдат подведени под отговорност, след като си бяха осигурили предварително поданството на тази държавица.

Споменахме вече, че и в Австрия имаше подобни корупционни афери от голям мащаб. Покрай Кастилиони и Бозел, нека се спрем тук преди всичко и на крупния еврейски мошеник Берлинер. В качеството му на главен директор на застрахователното дружество „Феникс” той злоупотреби имуществото на своето предприятие за политически машинации. Той поддържаше тесни връзки с всички австрийски партии и е платил при произвеждане на избори и заемане на важни постове не по-малко от 3 милиона шилинга под различни форми на подкуп. За “да упражни влияние и върху печата, той е изразходвал през тези години за тази цел около 170 милиона шилинга. Работническият синдикат, както и военната организация „Хаймвер” бяха подкрепяни от него с значителни суми, произхождащи от предприятието му. По този начин целият дълг на дружеството „Феникс” достигна грамадната цифра 670 милиона шилинга. Около 330 хиляди души, произхождащи от малоимотни среди, застраховани при дружеството, требваше да понесат тези спекулативни резултати чрез плащането на увеличени премии и получаването на намалени застраховки. Този списък на еврейски спекуланти не е ни най-малко изчерпателен. Той се ограничава само с ония случаи, които предизвикаха по-голям шум не само в Германия, но и извън нейните граници и които имаха в финансово отношение по-дълбоки последствия. Обаче изброяването на тези само случаи е достатъчно, за да се отхвърли изтъкваното от еврейска страна възражение, какво евреите не били повече замесени в тези афери, отколкото нееврейските стопански ръководители. Установено е, че през същото това време са се появили само 2 такива големи корупционни афери, чиито автори не са били евреи; това са случаите с Райфайзеновата банка и с предприятието на Лахузен. Следователно еврейското участие в тези корупционни афери е не само процентно, т. е. в съотношение с броя на еврейското население в Германия, но и абсолютно погледнато - явно преобладаваше.

Характерно при разглеждането на еврейските афери е обстоятелството, че съдебните следствия при всички гбзи злоупотреби са се протакали безконечно и то съзнателно, а когато пък са завършвали с присъди, то последните са били обикновено от незначително естество. Причината за това явление требва да се търси в факта, че евреите бяха замесили в своите деяния и влиятелни хора от управлението и от разни меродавни учреждения. Това се улесняваше и от обстоятелството, че между управниците се намираха и евреи.

Върху тези взаимни отношения обърнахме вече внимание по-горе. Покрай споменатия вече депутат от социалдемократическата партия Хайлман, който се подвизаваше като покровител на братя Бармат, и покрай подвизаващия се в подобно направление полу-еврейски държавен секретар Абег, нека изтъкнем като по-нататъшни примери и върху корупционните дела на еврейското чиновничество случаите с пруския държавен секретар и комисар д-р Вайсман и с заместника на полицейския президент на столицата д-р Вайс. И двамата имаха важното предназначение да бдят върху правовия ред, д-р Вайсман беше даже най-висшият чиновник на най-голямата германска провинция, Прусия.

Една особена тъмна роля играеше д-р Вайсман в процеса срещу братя Скларц. Тази роля се характеризира с това, че Вайсман предложи на държавния прокурор Гутяр, който ръководеше следствието срещу тези мошеници, 3 милиона марки като подкуп, за да състави своите протоколи в благоприятен за тях смисъл; тя се характеризира и с това, че последният наложи по-късно дисциплинарно наказание на Вайсман, след като беше отказал, като добросъвестен чиновник, да приеме предложението му.

Д-р Вайсман, както и д-р Вайс, изпълваха частния си живот с хазартни игри на фантастични суми. Даже и еврейското списание „Велтбюне” направи през 1920 год. намек, че Вайсман бил един от най-големите картоиграчи в Берлин. Полицейският президент д-р Вайс беше, например, през 1932 год. неколкократно неочаквано забелязан да играе забранени игри в съмнителни клубове, още преди поемането на властта от националсоциалистите; нему беше обърнато внимание от страна на берлинската прокурорска служба, че той се е подложил на наказуеми деяния и че „не притежавал моралните качества за своя отговорен пост”.

В Германия, през времето на Кайзера, евреите не са играли никаква особена роля в политическия живот на страната, а още по-малко са могли да заемат големи постове в управлението. Коренна промяна, обаче, настъпва в това отношение тутакси след избухването на революцията в 1918 г., а особено след въвеждането на една нова конституционна система. Нямаме за цел да проучваме тук въпроса, доколко новата държавна форма на управление е отговаряла на преобладаващите всред еврейството политически схващания и неговите склонности и влечения. Факт е на всеки случай, че след м. ноември 1918 г. еврейството завладя като вълна ръководните постове на управлението в Германия.

Още при съставянето на първото германско правителство след катастрофата, състояща се от тъй наречените „Народни пълномощници”, двама от тези министри пълномощници са били евреи. В Бавария, например, е бил избран за министър-председател евреинът Курт Айснер, който, обкръжен от некадърни помощници, докарал хаос в управлението. Също такова хаотично сьстояние е докарал в Прусия евреинът Паул Хирш.

Една година по-късно, при съставянето на първото германско правителство, чрез парламента са участвували вече 5 души евреи. Същевременно и редица други важни постове в разните министерства са се заемали пак от евреи. За да може човек да си обясни, как толкова голям брой евреи са могли да се доберат в тъй кратко време до ръководни постове в управлението на Германия, требва да има предвид, че това съвпада тъкмо в началото на оная епоха на политическа слабост у германския народ, на която се дължеше пълното вътрешно разстройство и обезличаването на Германия във външната й политика. Наистина, това падение се дължи на загубата на Световната война, обаче тя не е единствената причина за домогването на евреите до върховете на управлението на Германия.

Требва да се признае, че едно по-достойно поведение би подобрило позицията на Райха, но раболепната и безчестна политика на еврейските държавници в Германия все презрение и тикна страната в национално нещастие.

Онези еврейски политици не са били ни най-малко доволни от това, че в държавно правно отношение в Германия бе настъпила една промяна от конституционна монархическа форма на управлението в парламентарно републиканска конституционна форма. Това личи ясно от книгата на известния еврейски писател Рудолф Шай, излязла в 1929 г. под надслов „Евреи в германската политика”. В нея се казва между другото: „Измежду ония подбудители, които бяха носители на революцията и които не искаха да се задоволят с един демократическо-републикански строй, а се стремяха към осъществяване и на крайните социалистически искания, евреите Роза Люксембург, Айснер и Ландауер играеха една извънредно важна роля”.

Но това можеше да бъде възможно само чрез изоставянето на всички национални идеали и стремежи на германския народ. И така, няма нищо чудно, ако еврейските политици играеха ръководна роля още през Световната война всред всички ония партии, които имаха за цел отслабване на политическата и военна мощ на Германия.

В коя държава измежду неприятелите на Германия би било допустимо, щото в критически дни ръководителят на главния орган на една политическа партия да може да публикува толкова предателски думи, както това е било случая с евреина Фридрих Шампфер, който е писал в 1918 г. в социалдемократическия вестник „Форверц” между другото: „Германия требва да се прости завинаги - това е нашето твърдо решение, като на социалисти със своето военно знаме, без да е могла да го прибере последния път победоносно.

Ето как се изразява духът на същото онова падение, което още от началото на Световната война започна да завладява пацифистичните организации, ръководени от евреи.

Най-главната от тях беше съюзът „Ново отечество”, който се наричаше по-късно „Германска лига за правата на човека”. Влиятелни евреи стояха начело на тази лига. Също така и пацифистичното младежко движение се ръководеше от евреи, от еврейски комунисти и синовете на Карл Либкнехт.

Далече сме от мисълта да отправяме упрек срещу пацифизма като движение, тъй като същият представлява, без съмнение, едно политическо убеждение, обаче за политическото ръководство на една държава той може да бъде дотолкова поносим особено в дни на силно политическо напрежение доколкото той се движи в ония рамки, които се обуславят от политическите интереси на отечеството.

Но тъкмо ония пацифисти бяха тези, които са най-много отговорни за сломяване на германската отбранителна сила, за отчуждаване между народ и политическо ръководство и за вражда между войските на фронта и населението. Никой не е могъл да достави в ръцете на противниците на Германия по-подходящ пропаганден материал, отколкото тези евреи пацифисти.

Еврейският публицист д-р Рихард Грелинг, който е известен особено в държавите от предишната антанта, бе издал в Швейцария две книги под надслов „Аз обвинявам” и „Престъплението”, с които той се мъчеше да докаже, че Германия е била виновна за Световната война. Тази книга бе намерила широко разпространение в страната на тогавашната антанта, като едно привидно доказателство за отговорността на Германия по повод разрушенията през Световната война. Но още през 1917 г. дори един сънародник на Грелинг, еврейският писател Карл Федерн, бе публикувал една книга, като отговор на горната, в която той окачествява предателското държание на Грелинг като безбожно, и заявява по-нататък, че Грелинг си е служил само с лъжи и фалшифициране на факти и документи. Грелинг не е отговорил на изобличения, също и тези, които последваха ред години по-късно срещу него. В подготвителните работи по преврата през 1918 г., които докараха окончателната катастрофа на германския фронт, главен дял имаха също евреите.

В протестното събрание на 12 май 1919 г., на което всички народни представители гласуваха против подписването на мирния договор, евреинът Хуго Хазе, като водител на независимите социалдемократи, бе единственият депутат, който се изказа за подписването на условията за мир. Впрочем, и в Пруския парламент също така един евреин, депутат Курт Розенфелд се обяви на 7 май същата година, в едно подобно протестно заседание в споменатия парламент в полза на подписването на условията за мир, които цяла Германия отхвърляше. На постъпката на тези и на присъединилите се към тях още други евреи се дължи до голяма степен подчиняването на Германия под игото на Версайския договор.

По-нататъшното политическо развитие, обаче, доказа, че тези условия за мир бяха неизпълними, още повече, че след военната и политическа катастрофа не закъсня да се появи и стопанската такава.

Настоящото изложение не би било обективно, ако не признаем тук, че и измежду германците от нееврейско потекло имаше през време на войната и след нея такива, които вършеха предателства и саботажи спрямо отечеството и които следователно требва да бъдат приравнени към гореспоменатите евреи. Но процентното участие на евреите в тази безсъвестна политическа дейност не е само релативно, но и абсолютно несравнимо по-голямо, отколкото това на другите германци; то имаше наистина страхотни размери и то до такава степен, щото малкото нееврейски имена се просто губеха измежду имената на евреите.

За да си обясни човек това страшно явление, требва да има преди всичко пред очи, че еврейството, както външно така и вътрешно, няма никаква коренна връзка с устоите на държавата. Поради неговите расови склонности и неговото историческо минало то не познава никакви традиции, които биха му затвърдили някак си понятието „отечество”.

В това политическо държане на еврейството личи същевременно една нечувана неблагодарност, с каквато то се е отнасяло към германския народ, защото едва ли има друга страна на света, която да е изпълнила исканията на еврейската еманципация в една по-висока сте тен и където евреите да са намерили един по-широк прием в всички области на обществения живот, отколкото в Германия. А при това никоя друга страна на света не е била тъй безсрамно продадена от еврейството - и то тъкмо в момента на национално нещастие - както Германия.

Докъде стига липсата на патриотично чувство у евреите и по какъв безогледен начин висши национални идеали са бивали поругавани от евреите това ясно личи особено от два типични случая през годините след Световната война.

При единия от тези случаи се касае за скандала с еврейския професор Теодор Лесинг. През време на агитациите за президентските избори през 1925 г. този господин, който е бил натоварен със задачата на учител и възпитател на германската младеж, е публикувал в неблагоприятно разположения към Германия чехословашки вестник „Прагер Тагеблат” една статия, в която той се изказал против кандидатурата на фелдмаршал фон Хинденбург. Тази статия бе изпълнена с клевети и омраза. Тъй, например, той беше нападнат в тази статия, че бил постъпвал нечовешки и брутално. Той беше назован тук като намиращ се в безпътица „вълк”. Евреинът Лесинг се мъчел да предскаже нови негови „издевателства”, ако бъдел избран за председател на републиката.

За да изпъкне по-ясно низостта и клеветническия характер на тези думи, достатъчно е човек да си припомни само, че фелдмаршалът, след един живот изпълнен с небивали усилия и дела, се постави на 77 годишна възраст още веднаж на разположение на държавата в един момент, когато политически разкъсаната германска държава се нуждаеше тъкмо от една здрава ръка, която да приобщи всички национални сили за възстановяване на страната. Освен това требва да се има предвид, че Хинденбург, като главнокомандуващ на германските войски, през Световната война бе станал за всеки германец една фигура, излъчваща страхопочитание, една фигура, в която военните достойнства на германския войник се въплъщаваха просто като едно мистично видение. Нечуваните обиди по адрес на този голям стар воин предизвикаха всред германската академическа младеж и в широките обществени кръгове цяла буря от възмущение. При все това евреинът Лесинг не беше изправен под отговорност, а напротив той можа и по-нататък да разпространява своите клевети. Обаче резултат от това негово възмутително държане не можеше да се изрази другояче освен чрез едно по-нататъшно засилване на антисемитското движение всред германския народ.

Наред с евреина Лесинг са се подвизавали и други негови сподвижници все в това направление, като например университетският доцент Юлиус Гумбел, който се е осмелил да заяви в открито заседание през 1924 г., че падналите германски войници не били паднали на полето на честта, а на това на безчестието. Най-чудното в случая е това, че въпреки тези нечувани обидни дързости срещу германския народ, които извикват в цялата страна дълбоко възмущение, евреинът Гумбел е успял да се задържи като преподавател до 1933 г. Негови приятели - влиятелни евреи, са го протежирали непрестанно. А на всичко това отгоре той е имал дързостта да заяви пред едно публично събрание в Хайделберг, че паметникът за падналите германски войници не представлявал за него нищо друго освен „една глава целина”.

Националсоциалистическото движение не извърши нищо друго, освен радикалното отстраняване на цялата клика от престъпници и предатели и уреждането на еврейския въпрос чрез енергични законодателни мерки, чрез които такива язви в организма на германската държава се премахнаха веднаж завинаги.

До каква степен евреите се бяха загнездили в политическия живот на Германия, може да се съди от това, че участието на еврейски депутати в социалдемократическата парламентарна фракция влизаше през 1924 г. на 22, а в комунистическата фракция през същата година 15%, докато съотношението на еврейството към общото население в Германия възлизаше, както е известно, едва на 1%.

Евреите притежават, без съмнение, природна склонност към журнализма и организиране издаването на вестници. Ето защо те успяха да си осигурят значително участие в основаването на множество вестници в Германия. Голямото си влияние в обществения живот на Германия те са постигнали предимно чрез завладяването на германския печат. Обаче скоро се доказа, че те не са чувствували оня дълг на отговорност, който е свързан с задачата да се осветлява общественото мнение по текущите- жизнени въпроси, а са се интересували преди всичко за разните възможности, как да се доберат до материални облаги.

Ако се разгледа германският печат през последените десетилетия, ще се установи още на пръв поглед, че евреите са си служили с него да възбуждат жаждата за сензации и низките инстинкти на широките народни маси, изхождайки главно от материални съображения. Те са увеличавали неимоверно много тиража на вестниците, като не са се грижели за правилното и целесъобразно развитие, а камо ли за повеленията на правителствените закони, свързани със задачите на печата.

Двете най-големи германски вестникарски предприятия „Улщайн” и „Моссе” се намираха до началото на 1933 година в еврейски ръце. Те бяха основани, следователно, от евреи, а в редакциите им работеха предимно евреи.

Тиражът на предприятието „Улщайн” възлизаше дневно кръгло на 4 милиона екземпляра. То издаваше 5 големи ежедневници, няколко седмични вестници и множество списания от най-разнообразен характер. Чрез информационната служба на „Улщайн” се упражняваше силно влияние върху по-голямата част от провинциалния печат. Освен това предприятието „Улщайн” притежаваше и едно голямо книгоиздателство.

Всички акции на предприятието се намираха в ръцете на евреи, а именно на петте братя Улщайн. Управителният свет на това акционерно дружество се състоеше от тези пет братя, също и от други трима евреи и от още само няколко участници от нееврейски произход.

Най-големият вестник на това предприятие беше „Берлинер моргенпост”, който имаше навремето най-голям тираж от всички германски вестници (над 600,000 екз.). Редакционният му състав наброяваше 11 души, включително главния редактор, всички евреи. Редакцията пък на влиятелния вестник „Фосише цайтунг” наброяваше 14 еврейски сътрудници. И другите издания на предприятието бяха ръководени предимно от евреи.

Вестникарското предприятие „Моссе” не беше така голямо, като „Улщайн”. Макар че тиражът на неговите издания възлизаше само на 350 000 екземпляра, влиянието му беше също така голямо, тъй като основателят му, евреинът Рудолф Моссе, имаше широки лични връзки. Той издаваше именно оня вестник, който .в продължение на дълги години се считаше тъкмо в чужбина като проводник на германското обществено мнение: в. „Берлинер тагеблат”. Главен редактор на този вестник беше евреинът Теодор Волф, който вземаше живо участие в политическия живот, като искаше да минава за меродавен в управлението. С редактирането на този вестник се занимаваха, извън него, още 17 други евреи-сътрудници. Вестник „Берлинер тагеблат” се представляваше в пет от главните столици в чужбина от евреи.

И в друг един меродавен вестник на това предприятие, а именно „Ахт-ур-абендблат” преобладаваше еврейският елемент.

В сравнение с размерите и влиянието на тези две големи еврейски вестникарски предприятия останалият германски печат стоеше чувствително по-назад. Нито финансово слабият провинциален печат, нито пък единственото голямо нееврейско вестникарско предприятие в германската столица, издателската къща „Аугуст Шерл”, можеха да упражнят такова влияние върху общественото мнение, каквото упражняваха горните две еврейски предприятие заедно.

Но дори и официалните бюра по печата, например, в Прусия, бяха заети от евреи. Така, през 1930 год. четирима евреи ръководеха тези бюра в Прусия, най-голямата германска провинция. Няма нищо чудно, прочее, че и професионалните организации на журналистите в Германия се намираха напълно под влиянието на еврейството. Тъй, например, най-голямата от тези организации, съюзът на германския печат, се ръководеше до 1933 год., дълги години наред, от главния редактор на в. „Фосише цайтунг”, евреина Георг Бернхард. Допускането на членове в дружеството на берлинските журналисти, което играеше твърде голяма роля в обществения живот на германската столица, се определяше от един комитет, чийто състав още от 1888 год. се образуваше непрестанно от евреи.

Професионалната организация на свободно работещите германски писатели се ръководеше от един управителен съвет, който, например, през годините 1928 и 1929 се състоеше до 90% от евреи. Председател на тази организация беше еврейският публицист Арнолд Цвайг, който бе засегнал националната чест на германския народ чрез своите „военни” романи.

Във връзка с казаното дотук налага се да споменем и дейността на подвизаващите се в чужбина еврейски публицисти и журналисти като представители на германския печат. Това бяха, требва да се признае, предимно хора, които умееха да боравят майсторски с перото, като например Георг Бернхард, Максимилиян Харден и др. Обаче те прилагаха това свое изкуство за бездействие върху общественото мнение в чужбина изключително в полза на изгодните на еврейството идеи. Те умееха също тъй майсторски да замаскират под благовидни мотиви рушителната си дейност над предаваните от поколение на поколение здрави национални устои на германския народ. Тяхната критика се подбуждаше от духа на отрицанието, тъй като те нямаха никаква коренна връзка с житието и битието на германския народ. Тази тяхна прикритост се забелязваше във всички области на обществения живот, когато човек вникнеше по-дълбоко в играта на техните акробатства на перото.

Особено забележително е, че същинската професия на Георг Бернхард не бе журнализмът или публицистиката, а банкерството. До Световната война той принадлежеше на социалдемократическата партия. Въобще през целия си живот той се е занимавал с толкова противоположните по само себе си занятия: банкерството и журнализмът. През 1913 год. той поема ръководството на редакцията на в. „Фосише Цайтунг” с по-мощта на негови приятели евреи от управлението на издателската къща „Улщайн”. В това си качество той играеше на два пъти особено пакостна роля за Германия в критичните дни на следвоенните години. Така, в съдбоносните часове преди подписването на Версайския диктат, когато германският народ отхвърляше почти единодушно тежките и неизпълними условия за мир, той беше един от малцината влиятелни хора, които чрез словото и перото си осуетяваха всеки опит за една национална макар и пасивна съпротива. По този начин те погребаха всички надежди и изгледи за изтръгване на по-поносими условия за мир. Достатъчно е човек да прелисти само някой друг брой от в. „Фосише цайтунг” от ония дни, за да види, с каква планомерност той е подготвял общественото мнение за възприемане идеите на неговата клика. Дори и най-силно засягащите честта на германския народ клаузи на Версайския диктат, като например приписването вината за Световната война единствено върху Германия, той се мъчеше да изкара като нещо незначително, второстепенно. За да дадем един пример, нека цитираме споменатия вестник от 18 юни 1919 год.: „Германският читател ще може да се помири най-лесно с ония клаузи, които засягат причините за избухването на войната и отговорностите за същата. Когато тези въпроси се разглеждат по този начин, няма нужда да се взема тъй трагично повдигнатия шум около въпроса за вината по войната”.

С тези думи евреинът Бернхард се изпречи на пътя на германското правителство, което в това време водеше една драматична борба тъкмо около ония клаузи, които засягаха националната чест на германския народ, а именно тези по определяне отговорността за войната и искането за освобождаване на германските офицери. Също и в чужбина ще разберат обстоятелството, че една толкова предателска постъпка спрямо националните интереси на германския народ, че едно толкова безогледно пренебрегване на всякакво чувство на национално достойнство и гордост, с каквито се „отличи” въпросният публицист, не може да бъде забравено от германското общество.

А в втория случай се касае вече за открито криминално предателство от страна на евреина Георг Бернхард. През времето на окупацията на Рейнската област се появи тук едно политическо движение, подкрепяно с чужди средства, което преследваше целта за откъсването на Рейнската област, възвръщането на която се очакваше от целия германски народ. Това движение се мъчеше да разпространява идеята за превръщане на Рейнската област в самостоятелна република. В първите редове на тези рейнски сепаратисти стояха евреинът Бернхард и неговите съмишленици от редакцията на в. „Фосише цайтунг”. Сепаратистите получаваха от тях съвети от политически характер и парична подкрепа. През 1930 год. един от собствениците на издателската къща „Улщайн”, евреинът д-р Улщайн, бе заявил това публично в сп. „Тагебух”. Той бе признал, че упълномощеният от Бернхард представител в Париж, евреинът д-р Лео Щаал, е заплатил на водителя на сепаратистите Матес парични суми, и че Бернхард се е намирал в кореспонденция със самия Матес, с когото се е срещал и лично.

Този политически скандал принуди Георг Бернхард да се откаже най-сетне от публицистичната си дейност. Той стана след това ръководител на едно голямо търговско предприятие. След 1933 година той се подвизаваше в чужбина като издател на един емигрантски германски вестник.

Тогавашният главен редактор на в. „Берлинер тагеблат”, евреинът Теодор Волф, бе повдигнал шум около себе си чрез долнопробни клеветничества срещу династията на Хоенцолерите, докато той същият минаваше като убеден монархист през Световната война. Този негов опортюнизъм може в края на краищата да му бъде простен, обаче не може да му се прости държането през времето, когато вземащата застрашителни размери деморализация в Германия, особено през 1926 год., принуди правителството да прокара специален закон за борба срещу порнографската литература. С този закон се преследваше главно предпазването на младежта от рушителното влияние на този род литература.

А Волф се обяви публично срещу този закон, като го отричаше и дори като напусна, в знак на протест, демократическата партия, понеже последната бе гласувала за този закон.

За да се разбере безогледната липса на отговорност, требва да се има предвид, че литературният пазар в Германия бе наводнен до неимоверни размери с порнографска литература. Върху това ще се спрем и в следващата глава.

Още по-влиятелен с перото си от Георг Бернхард и Теодор Волф бе споменатият вече евреин Максимилиян Харден, който цели 20 години наред издаваше сп. „Ди цукунфт”, чрез което упражняваше дълбоко влияние в политическия живот. Но едва ли имаше пък някой друг публицист, който да умееше тъй ловко и незабелязано да мени становището и убеждението си по главните политически и дьржавни въпроси. Още през времето на Кайзера той се мъчеше да минава за крепител и страж на правите, като нанасяше чрез своите публикации, по повод на някои афери в Двора на Хоенцолерите, чувствителни удари върху монархическата система. През време пък на Световната война той се обяви открито за присъединяването на Белгия, на френското крайбрежие по Ламанш на колонията Конго като награда за победата, както той се е изказал в споменатото негово списание от 17 октомври 1914 год. Но когато звездата на германските победи измени най-сетне пътя си през 1916 г., то и евреинът Харден промени също така убеждението си. Така, той започна да напада германската военна политика и се обяви като ентусиазиран поклонник на американския президент Уйлсън. През 1919 год. той упрекваше националния дух на съпротива срещу непоносимите условия за мир и наричаше тази съпротива „изкуствено възбудено вероломство и жалка самоизмама”.

Подбужданият на тези толкова безхарактерни и подли негови постъпки се криеха преди всичко в неговата суетност и жаждата му за власт и слава. Световно известният историк Фридрих Тиме бе назован с право като същински Юда на германския народ.

Още дълго преди поемането на властта от националсоциализма, па дори и още преди Световната война, когато тъй наречените „години на разцвет” на еврейската еманципация не бяха още настъпили, загрижени наблюдатели обръщаха внимание върху обстоятелството, че културният живот в Германия, тъй както се развиваше, едва ли можеше да се назове вече като една „германска” култура.

Толкова дълбоко беше се загнездил еврейският елемент в културния живот на германския народ. Кризата в германската култура не е била никога и от никого по-ясно очертана, както още през 1912 год. от еврейския писател Мориц Голдщайн, който в известното тогава германско литературно списание „Кунстварт” (кн. от м. март 1912 год.) е хвърлил ярка светлина върху еврейската проблема.

Голдщайн разглежда тук по-обстойно въпроса, как евреите още от началото на еманципацията са започнали да завладяват ръководните позиции на културния живот в Германия и как са измествали постепенно, но твърде бързо, своите учители чрез дързостта си да „обновяват” културата. Ето как този евреин описва последиците от домогванията на еврейството в културния живот на германския народ:

„На всички по-важни места, където не се оказваше съпротива, се появяваха внезапно евреи; задачите на германците бяха възприети тутакси от евреите едва ли не като техни собствени задачи. Все по-ясно се очертаваше този прелом в германската култура, като че ли й бе предречено да премине в еврейски ръце. Това, обаче, християните нито очакваха, нито пък го желаеха, когато те допуснаха Парис в своята собствена среда и му дадоха достъп в културния живот. Те започнаха да се отбраняват, започнаха наново да ни наричат чужд елемент, започнаха да ни считат и дори като опасни в храма на своята култура. И така се изправихме пред проблемата: ние, евреите, ръководим духовната култура на един народ, а той ни отрича правото и способността за това”.

И по-нататък в своята статия евреинът Голдщайн нарича този факт като едно нечувано явление. Който хвърли поглед върху културния живот на Германия преди 1933 година, ще намери неминуемо потвърждение на признанието на Голдщайн. Безразлично дали се касаеше за театралното дело, литературата, музиката, изящните изкуства, филмовото дело, или пък по-късно в областта на радиото, ръководните места се заемаха от евреи.

Така, например, директорите на почти всички театри в германската столица, значи в града, който дава тон и насока на сценичното изкуство в цялата страна, бяха евреи. Няма нищо чудно, прочее, че и репертоарите на театрите се попълваха предимно с пиеси от еврейски автори.

В областта на литературата широко разпространение намираха предимно книгите на еврейски автори, издавани от еврейски издателски къщи. Който се е занимавал в онова време с германската литература в чужбина, ще си припомни сигурно някои имена, като: Емил Лудвиг, Яков Васерман, Арнолд Цвайг, Леон Фойхтвангер и др. Броят на техните издания общо надминаваше далеч броя на изданията на всички други германски писатели, взети заедно. Почти половината от разпространените в чужбина германски прочитни книги, особено в областта на художествената литература, произлизаше през последните години от еврейски автори.

Също и в областта на музиката имаше подобно явление налице. Както в Берлин, така и в другите германски градове, главните места на диригенти бяха заети от евреи. Културно-полититическото влияние, което бе оказвано по този начин при съставянето на концертните и оперни репертоари, бе неимоверно голямо. Участието на еврейски компонисти бе взело едва ли не едно монополно положение. Вместо Бетовен се застъпваха на първо место композиции на Густав Малер и Арнолд Шонберг. Рихард Вагнер и Ханс Пфицнер бяха изместени от Франц Шрекер. Еврейските музикални критици насърчаваха това развитие чрез печата, в което направление работеха и концертните и театрални бюра, които се намираха изключително в еврейски ръце.

Още по-очебийна тенденция в това направление се забелязваше в областта на по-леката забавна музика, в оперетната музика, в тонфилма, в изработването на грамофонни плочи и в радиото. Вземе ли се, при това, и растящото влияние на еврейството върху висшите музикални училища, музикалните издателски къщи и музикалната литература, то става тутакси ясно, какво участието на евреите в музикалния живот на Германия беше взело наистина вече застрашителни размери.

Но и в областта на изящните изкуства общата картина не изглеждаше другояче. Еврейската търговия на художествени предмети и еврейската литература откриваха пътя на една генерация от еврейски художници и скулптори и им осигуряваха така един успех, какъвто останалите германски художници и скулптори далеч не можеха да имат. Пътят им към успех беше именно до крайна степен затруднен по изкуствен начин. А също тъй и филмовото дело и радиото се намираха в еврейски ръце, и то в повечето случаи до такава степен, щото едва ли можеше въобще да се говори за германско участие в тази област на културния живот.

В статията на този тъй откровен евреин, Мартин Голдщайн, се казва по-нататък следното:

„В действителност, никой не се съмнява във влиянието и силата, които евреите имат в областта на печата. Тъкмо критиката е на път, поне в големите градове и излизащите в тях големи вестници, да стане еврейски монопол. Също тъй известно е преобладаването на еврейския елемент в театрите, а именно почти всички директори на театри в Берлин са евреи, една голяма част от артистите, може би и болшинството им, се състои от евреи. Без еврейската публика животът на театрите в Германия би замрял напълно. Колко евреи има, най-сетне, измежду поетите, това знаят някои други пазители на чисто германското изкуство, когато изпаднат в момент на гняв”.

Трябва да се подчертае, че преобладаването на еврейския елемент в културния живот на Германия не се дължи, например, на някакво духовно превъзходство или на по-голяма даровитост, но преди всичко на финансовото надмощие на еврейството, което им беше гарантирало именно свободен достъп в културния живот на страната. Еврейският капитализъм беше инструмент за провеждане на еврейското влияние в германската духовна култура.

Чрез спекулативните си похвати и свойствената си безскрупулност - които качества на евреите отбелязахме вече при разглеждането на еврейската журналистика и които характеризират типично еврейския дух - те можаха да се доберат до онази тяхна финансово-стопанска позиция, която им осигуряваше неограничено участие и завладяване на разните области из културния живот на Германия. Последиците от това вече видяхме.

Развитието на антисемитизма се дължи не толкова на размерите, които беше взело еврейското влияние, отколкото на самия дух на еврейството, на същността на неговите похвати, чрез които то упражняваше своето влияние и злоупотребяваше с дадения му достъп в културния живот на страната. Тази наша констатация става още по-ясна от долу изложените няколко примра. До каква степен една ловка, хитро скроена и широка реклама можеше да докара слава на еврейските писатели, се вижда от факта, че успехите на споменатия вече еврейски писател Емил Лудвиг, който носи в действителност чистото еврейско име Коон, са постигнати не чрез истинска литературна стойност на неговите произведения или на правилна преценка на историческата величина на фигурите, които той разглежда в своите биографии, а чрез един външно привлекателен стил и една нагодена за всички кръгове читатели форма на изложението, и преди всичко на изкуствено създадената му популярност от еврейските критици. Във всички негови съчинения, които той изготвяше удивително бързо, липсва всякакво индивидуално вдълбочаване. Прелистите ли книгите му, било върху Наполеон, Гьоте, било върху Линкълн или което и да било друго негово съчинение, ще срещнете все едни и същи форми, а именно всички признаци на едно повърхностно схематизиране и на едно типично масово творчество. В книгата си „Гений и характер”, излязла в Берлин през 1924 год., той разглежда крайно едностранчиво величината на Гьоте и тази на Шилер, като ги съпоставя така, че от тях да се излъчва само злоба и завист един към друг, като не се забелязва нито следа от истинското им творчество, в което се срещат такива метафизични противоположности, чрез които техните величини се отдалечават и едновременно се приближават.

Крайно цинично и безскрупулно се подвизаваше по онова време еврейският критик Алфред Кер във в. „Берлинер Тагеблат” и дълги години наред неговото перо решаваше съдбата на артистите, та дори и на директорите на театрите. От него зависеше дали известен артист можеше да се издигне или пък да се провали.

Еврейският публицист Георг Херман илюстрира в политическия си дневник, издаден в Берлин през 1919 год., и космополитическите схващания на потомците на Ахасвер особено красноречиво със следните думи: „Аз бих могъл да се чувствувам добре навред по света, където мога да говоря езика на съответната страна, където има хубави жени, цветя и изкуство, луксозна библиотека, шах за игра, култивирани обноски и където климатът и местността ми подхождат и са поносими”.

Склонността у евреите към променчивост, към непостоянство, не проличава при никой друг еврейски писател, както при Курт Тухолски, който променяше кожата си като Хамелеон. Този известен навремето фейлетонист излизаше в печата с три различни псевдонима, които употребяваше според случая: Петер Паншер, Каспар Хаузер и Теобалд Тигер. Статиите си той публикуваше в редица големи вестници и списания, а книгите му излизаха в многобройни издания и го бяха популяризирали като един от най-много четените автори. Той не беше взел участие на фронта през Световната война. След катастрофата през 1918 год, той отправяше хули по адрес на германското офицерство и въобще на германската армия. Ведно с цитирания вече евреин Лесинг, и той се бе нахвърлил срещу фелдмаршал фон Хинденбург, като го обиждаше публично, наричайки го „един от ония национални герои, каквито се рисуват по бирените чаши”, Към общата характеристика на този човек приляга някак си непринудено следното самопризнание: „Човек притежава два крака и има две мнения : едното за случаи, когато му върви добре, а другото за такива, когато му върви зле”. И той се беше обявил против закона за предпазване на младежта от порнографска литература.

До каква степен еврейските артисти и режисьори изопачаваха дори и класическите драми на Шилер и Шекспир, се вижда от факта, че еврейският критик Фриц Енгел бе писал във в. „Берлинер Тагеблат” през м. декември 1926 год., по повод изнасянето на Хамлет от режисьора Леополд Йеснер, евреин, следното: „Той прави от нея конверзационна пиеса, която изглежда понякога като комедия, а едва ли не и като ревю”.

Спекулативните домогвания на евреите са ги заслепявали до там, че всяко понятие за обществено приличие и ред, за морал, право и религиозни норми оставаше напълно пренебрегнато.

В драмата „Търговецът от Берлин”, чийто автор бе евреинът Валтер Меринг, играна в Берлин през 1929 год., се представяше забогатяването на един евреин, който се скитал първоначално като бедняк из улиците на Берлин и неочаквано бързо забогатял и се добрал до власт и слава. Върхът на цинизма се достига, когато на сцената се явяват улични метачи и заедно с един куп боклук отнасят и национални символи, като военни каски и дори един труп на убит германски войник, паднал за националната чест на родината си. В този момент запява хор, като започва така: „Това е боклук, нека бъде изметен!” . . .

Подобни примери могат да се приведат в изобилие. Нека споменем още евреина Брукнер, чиито драми, като например „Престъпници” или „Младежка болест”, се смятаха за голямо събитие от един покварен свет, който намираше само в сексуални и криминални преживявания смисъла на живота.

Всичко това ни дава право да си зададем въпроса : коя страна, чийто народ държи за национална чест, за религия и вяра и за морални норми, би търпяла една подобна клика от спекуланти и подстрекатели към разврат и безчинства ? В коя страна те не биха били изпратени незабавно по дяволите? В Германия, където еврейството имаше голямо влияние доста дълго време, те наистина бяха търпени, обаче на еврейския тормоз над германския народ се тури край тутакси след поемането на властта от националсоциалистите, в началото на 1933 год.

Упадъкът на културния живот в Германия преди 1933 год. проличава особено силно в областта на по-леките забавления. В оперетите, преди всичко в ревютата, покварата беше взела такива размери, щото Берлин се смяташе през онези години като едва ли не най-покварения град в света. Това бяха евреи, които въведоха в Берлин неизвестната преди Световната война театрална форма на ревютата, и които злоупотребяваха с изнасянето на представления от този род. Така, евреите са виновни за настъпилия тогава разврат в германската столица.

Директорите на всички оперетни театри и ревюта в Берлин - извън Берлин почти нямаше такива театри другаде в Германия - бяха без изключение евреи. Особено много се посещаваха театрите на Джеймс Клайн, Халлер, Нелсон, братя Ротер, Ерих Кареп и др. Понятно е, че и авторите на текстовете на оперетните действия, композиторите, режисьорите и самите артисти и артистки, а най-вече „звездите”, бяха в по-голямата си част от еврейски произход.

В даваните от тях ревюта тържествуваха истински оргии на разврат. Представяните в самите действия сцени от живота имаха за предмет разглеждането на действителността под призмата на сексуалната жажда и на начините на нейното задоволяване. Срамът и скромността се изкарваха като отживели вече предразсъдъци, и се отправяха просто подигравки и насмешки към всички ония, които се придружаха в нормите на морала. Още от самите имена на тези ревюта, за които се правеха пищни и скъпо костващи реклами, човек може да съди за характера на представленията. Ето някои от тях: „Я гледай, 1 000 голи жени”. „Прегрешенията на света”, „Гнезда на любовта”, „Строго забранено”, „Грешно и сладко” и т. н.

Спекулативните домогвания на еврейството са стигали до там, че в тези „театри” се е проповядвало открито на публиката да се отдава свободно и безгранично на половите инстинкти.

Всеки безпристрастен и чужд на антисемитските идеи наблюдател не може да не извлече при проучване участието на евреите в културния живот на Германия впечатлението, че изтъкнатата поквара не представляваше нищо друго, освен типичното държане и поведение на евреите, което е чуждо на духа на културните народи. Доказа се именно, че навсякъде в Германия, където се забелязваше поквара и отслабване на нравите и където средствата, водещи към разврат, се превръщаха в обект на гешефти, там участвуваха винаги евреи на чело на такива предприятия. Тъй наречената „сексуална наука”, която представляваше едно от най-печалните явления през едно от миналите десетилетия, бе едно типично откритие на евреите, които я превърнаха в едно извънредно доходно занимание.

През средните векове и по-късно сексуалната необузданост у евреите е била и без това ограничена чрез създадените тогава гето-махали, където евреите са били задължени да живеят. Обаче наред с еманципацията (дадените широки права на еврейството), техните спекулативни и сексуални влечения нахлуха и в обществения живот на Германия. А съвсем пълна свобода те получиха към края на 1918 год., когато всякаква цензура и полицейски контрол бяха премахнати. Цяла вълна покварена литература заля след това, както вече видехме, германския книжовен пазар.

Измежду стотиците хиляди книги, конфискувани през 1933 год., срещаме все едни и същи издателски къщи: Бенямин Харц, Рихард Якобщал, Леон Хирш, М. Якобзон и др. Тук требва да споменем също и виенската еврейска издателска къща „Издателство за културни проучвания”, чието производство изпълваше просто цели библиотеки. Характерът на издаваните от нея книги личеше ясно още от самите им заглавия: „История на порока”, „История на свободната любов”, „Илюстрован сборник на еротиката”, „История на тайното и забраненото” и пр.

Измежду авторите нека изнесем поне следните няколко имена: д-р Лудвиг Леви, Лео Шудровиц, д-р И. Блох, Франц Робинович, Георг Коен, д-р Магнус Хиршфелд, д-р Алберт Ойленбург и др.

Хиршфелд и Блох бяха прословутите представители на прикритите под булото на някаква наука сексуални изследвания, които в същност не бяха нищо друго, освен типична порнография и подигравка на брака и семейството. Техни сътрудници бяха Феникс Абрахам и Леви. Напразно човек би търсил да открие някой сериозен и известен нееврейски изследовател из тъй наречената „сексуална наука”. Публикациите на тези мними научни изследователи говорят ясно за това, що се е вършело в „Института за сексуална наука”. Ето някои от заглавията на тези публикации: „Сексуални катастрофи”, „Патология на половия живот”, „Средства на свободната любов”, „Предпазване от забременяване”, „Крайностите в половия живот” и др. На техните безконтролни деяния и на шумната им реклама се дължи разпространяването на идеята за свободната любов, на неограниченото право за изживяване на всички страсти и на ненаказуемостта на абортите всред широките народни маси. Беше се появила една остра полемика особено относно въпроса за абортите; тя се ръководеше евреите.- д-р Макс Ходан, д-р Лотар Волф, д-р Леви, Марта Рубен Волф, Феликс Хале, Алфонс Голдшмид. От същите тези са излезли редица публикации, с които се проповядваше ограничаването на ражданията и предпазване от зачеване.

Д-р Макс Ходан, в качеството си на градски лекар на германската столица, сееше покварата чрез своя „Работнически сексуален вестник” всред широките работнически кръгове.

Датският пълномощен министър в Хага, Скавениус, имаше право, когато преди няколко години бе заявил в една своя сказка по радиото, че порнографическата централа през онази епоха беше в Германия.

До 1933 год. евреите се бяха загнездили в германската филмова индустрия дори в още по-голям мащаб, отколкото в литературата, печата и театрите. А това беше понятно, като се има предвид, че в филмовото дело зависимостта между творчеството и капитала е въобще много по-голяма, отколкото в която и да било друга област на културния живот. Печалбите, които дава филмовата индустрия, надминават далеч тези на другите изкуства. Именно този голям шанс за печалба е бил стимулът, който е подтикнал евреите да се загнездят масово в бързо развилата се германска филмова индустрия след Световната война. До каква степен участието на евреите в филмовото дело беше взело връх, се вижда от следните цифри: от всички 67 германски фирми, произвеждащи филми не само в Берлин, но и в цялата страна, 41 фирми, т. е. 61% през 1931 год. бяха еврейски; от всичко 28 фирми в цяла Германия, които се занимаваха с пласирането на филмите, 24, т. е. 86% бяха еврейски. Подобна картина имаме налице и по отношение на филмовите ръкописи: от всичко 144 снети филми, 119 от тях, т, е. 82% бяха снети по ръкописи от еврейски автори. Хвърляйки поглед и върху имената на режисьорите и артистите, които еврейските критици възхваляваха безогледно, ще видим, че те бяха също тъй, в по-голямата си част, евреи. Критиците са се стремели само да влияят на публиката, на която се поднасяха произведения, изработени предимно от евреи. Измежду притежателите на филмови ателиета и измежду режисьорите нека споменем поне следните имена: Фалнер и Зомло. Леви, Целник, Майнерт, Нойфелд, Шонфелдер и др. А измежду филмовите артисти и артистки: Поленберг, Зийгфрид Арно, Фриц Валбург, Бресарт, Герон, Мозхайм, Гита Алпар, Роза Валети и др.

Преобладаващият дух на тази еврейска филмова индустрия се характеризира преди всичко чрез изнасяните филми с тъй наречените „социално-хигиенични мотиви”, уж с поучителен характер; такива филми наводниха кинематографите след Световната война. С тях се била преследвала предимно целта да се запознаят широките народни маси с опасностите от сексуални излишества, върху базата на привидни научни изследвания. Обаче под маската на науката те гъделичкаха и възбуждаха сексуалните инстинкти на публиката. Престъпници, проститутки и хомосексуални типове се избираха за герои на филмите. Достатъчно е само да прочетем някои от наименованията на тези филми, за да разберем веднага, какво е тяхното съдържание: „Морал и сладострастие”, „Дневника на порока”, „Колко струва любовта?”, „Прегрешили майки”, „Проституция”, „Когато една жена загуби пътя” и т. н.

И действително, на тези гръмки и примамливи наименования отговаряше и съдържанието на самите филми. Те бяха пропити с поквара и с цинична дързост изнасяха най-долни сцени на излишества и разврат . С повсеместното прожектиране на такива филми в Германия се беше стигнало до там, че дори иначе великодушното тогавашно правителство се видя принудено да издаде през 1920 год. един специален закон за кинематографите, с който се забраняваха най-лошите от тези филми. Обаче фактически злото не можа да бъде премахнато.

Големи гешефти правеха евреите няколко години по-късно пак с филми с привидни военни мотиви, чрез които те осмиваха по един недопустим и осъдителен начин германската войска и се мъчеха да влияят на зрителите да я презират. Също и тук са се подвизавали изключително евреи като автори на ръкописите, филмови предприемачи, режисьора и артисти.

Този е въпросът, който следва да си зададем в края на нашето изложение.

Разбира се от само себе си, че последиците от еврейската политика в Германия не можеха да останат ограничени само тук. Антисемитски движения се появиха навсякъде, където очакванията за благополучно и благодатно асимилиране се осуетиха, вследствие на духовния и политически обрат в днешната епоха. Нахлуването на групи еврейски изселници пренасят еврейския въпрос и в държавите, в които те спират и в които тутакси се появява антисемитизмът.

Ето защо, ясно е, че еврейският въпрос може да се разреши само по интернационален път. Самото еврейство разбра вече ясно своето положение. Палестинският проект за разрешаване на еврейския въпрос не можеше да бъде ефикасен. Не могат да се избират за тази цел такива области, чиито права на притежание се оспорват от друга страна, а такива, които по общо съгласие и споразумение да се отстъпят всецяло на евреите, дори и в Англия, под чийто мандат се намира Палестина, се говореше за възможността да се образуват еврейски селища в задокеанските страни.

Расовите особености и историческата съдба на проснатото по цял свят еврейство затрудняват, много естествено, изгледите за основаването на една чисто еврейска държава. Разрешаването на еврейския въпрос ще зависи, в края на краищата, от самите евреи и от тяхната голяма финансова сила; от тях ще зависи именно, дали общите усилия на разните държави ще се увенчаят с успех и дали Ахасвер ще намери най-сетне, след две хилядогодишни скитания по света, мир и спокойствие.